Започвах леко да се нервирам.
— Лас, ние сме Нощният патрул! Ние защитаваме хората, не ги презираме…
Лас се намръщи. И каза, понижавайки глас:
— Слушай, Антоне… Е, ти си такова… Висш маг. Началник и изобщо… Но нека си поговорим неофициално, приятелски, а?
— Хайде.
— Тогава не ми говори врели-некипели, че защитаваме хората — спокойно каза Лас. — Ние ги управляваме… малко по малко. И пречим на Дневния патрул да ги управлява така, както смята за правилно. За каква защита говориш, щом издаваме на вампирите лицензи за лов на хора? За каква защита говориш, щом за всяко направено от нас добро дело Тъмните получават право да извършат зло? Ние защитаваме себе си! Своя начин на мислене, своето удобно съществуване, своя дълъг живот и липсата на човешки проблеми. Да, ние сме добри, а Тъмните са лоши! Затова не сме съгласни да се отнасяме към хората съвсем като към скотове. Но ние не ги смятаме за равни на себе си!
— Смятаме ги — казах аз упорито.
— Така ли? — засмя се Лас. — Ти кога за последен път си живял човешки живот, Антоне? Такъв, в който броиш парите си в джоба преди заплата, унижаваш се пред дребните човешки чиновници, за да получиш една нелепа справка, мъкнеш се из мизерните поликлиники, за да получиш лечение от уморени лекари, стоиш в задръстване два часа, защото заради поредния вожд са затворили половин Москва, избягваш носеща се по насрещното движение кола с включен буркан и „особени“ номера?
— В Москва има доста хора, които също не броят всяка копейка, не се унижават пред чиновниците… — започнах аз.
— Разбира се, и те се смятат за заобиколени от скотове — кимна Лас. — Тези, които имат по пет буркана на колата и по няколко кредитни карти от големи чуждестранни банки в портфейла си. И ако се държиш като тях — а ти, извинявай, се държиш точно като тях: преглеждаш вероятностните линии, реморализираш за две-три минути насрещните простаци, плащаш в магазина със служебна дебитна карта, която изобщо няма лимит…
— Защо мислиш, че служебните карти нямат лимит? — учудих се аз.
— Проверих — усмихна се Лас. — Ти, изглежда, се стараеш да живееш в рамките на уж числящата ти се заплата? Провери от любопитство и ще се убедиш, че отдавна вече харчиш по два-три пъти повече, отколкото заработваш! Единственият лимит е твоето вътрешно чувство за мярка… а то има свойството да се разтяга. Та, така, Антоне, ако се държиш като онези от хората, които са свикнали да се смятат за по-висши от другите, то по нищо не се различаваш от тях.
— Не минавам на червена светлина с включен буркан! — възкликнах аз.
— Разбира се. Ти минаваш кръстовищата през Сумрака или правиш на колата Сфера на невнимание, заради което всички удрят спирачки, без сами да разбират каква е причината. С какво твоята магия се отличава от буркана? С нищо! Ти също се смяташ за представител на висша раса… само че, разбира се, с по-голямо основание. Та ти наистина си представител на висша раса! Ти си Различен! Светъл Различен! Затова желаеш доброто на хората. Но ти отдавна не живееш живота на обикновените хора и просто вече не можеш да го живееш. Няма да издържиш дори и един ден.
— Ще издържа — казах аз упорито.
— Само така ти се струва — намръщи се Лас. — Така че… Обичам хората, желая им доброто. Но не идеализирам. И след като те се държат като скотове, налага се и аз да се отнасям така с тях. Нямам намерение да си давам вид, че между мен и портиера Вася няма никаква разлика.
— Между нас няма никаква разлика освен това, че ние имаме магически способности — казах аз. — Абсолютно. Ние имаме същия морал, същите мечти… и изобщо! — Аз вдигнах ръце, докоснах Сумрака, напипах собствената си аура. — Блокиране за денонощие!
— Бях абсолютно убеден, че ще постъпиш така — кимна Лас. — Какво пък, опитай. Само че напразно с такъв размах… за денонощие. Щяха да са ти достатъчни два-три часа.
— На летището чаках на опашка един час — казах. — Нормално… не съм се оплаквал.
— Жалко, че не са били два — въздъхна Лас. — В такъв случай сега щеше да си по-предпазлив… Е, ще поговорим утре.
— Ще поговорим — кимнах аз.
— Да те откарам ли до вкъщи? — поинтересува се Лас.
Аз само изсумтях презрително и тръгнах към изхода.
Глава 3
Има един прост начин да разбереш как се чувства някой слепец — да си затвориш очите и да се опиташ да направиш нещо. Нещо лесно и обичайно. Което обикновено правиш „без да гледаш“ — да извадиш лъжица от кутията на масата, да запалиш цигара, да сложиш диск в плеъра.