Трябват ти не повече от пет минути, за да разбереш всичко веднъж завинаги.
Може да се проведе и по-хуманен експеримент. Да прикрепиш към корема си десеткилограмова тежест и да я покриеш с голяма и мека възглавница. Само че тежестта трябва непременно да е чуплива и такава, че да ти е много жал да я разбиеш. И да походиш така поне денонощие. И да поспиш с тази тежест…
Така или иначе, не може да се получи пълна аналогия, но кой знае защо опиталите подобна тренировка мъже започват да скачат в градския транспорт като попарени, щом зърнат бременна жена.
Магията, естествено, не ни е дадена по рождение (ако не броим дъщеря ми) и не е толкова безценна като едно дете. Магията е само допълнително удобство в живота. Като същия този дяволски „буркан“ върху скъпа кола… или депутатско удостоверение за имунитет, при вида на което на катаджиите им избиват петна и те козируват с омраза на нарушителя. Е, нима не мога да изкарам без магия едно денонощие?
Макар че, естествено, щеше да е добре да си оставя „Сферата на невнимание“. Като магически аналог на „буркана“… притрябвала ми е!
Впрочем аз разбирах защо мислите ми непрекъснато се връщаха към пластмасовата синя гадост, която проблясва с крякащ звук на покривите на мерцедесите и беемветата. Случвало ми се е да се прибирам вкъщи макар и денем, но вече в часа пик (всъщност след като новият кмет на Москва отдели на всеки проспект по една лента „за градски транспорт“, часът пик в Москва се разтегли до целия ден плюс час от нощта), и изпреварващите ме по лентата за насрещното движение чиновнически коли са предизвиквали у мен едновременно и отчаяна завист, и жестока омраза. Опитах се да си спомня дали съм виждал в поне една друга държава коли със специална сигнализация — е, с изключение на полицейските коли и бърза помощ. Спомних си само няколко случая — един в Лондон и един в Испания или Италия.
А отдясно имаше празна лента, отделена с непрекъсната линия. Кой знае защо колите с буркани не отиваха там, макар че от какво да се притесняват? За този половин час, който прекарах в бавно пълзящото задръстване, по отделената лента преминаха два автобуса и две-три коли с черни стъкла и без номера. На една от колите — огромен „Лексус офроуд“, стъклото откъм прозореца на шофьора беше спуснато, зад волана седеше мургав юноша с мобилен телефон в ръката. Той практически не гледаше пътя. По-рано в милиционерските сводки такива ги наричаха „лица с кавказка националност“, в последно време започнаха да използват политкоректното „роден в Северен Кавказ“, което във всекидневната реч бързо се трансформира просто в „роденец“.
Ех, поне автобусите и такситата да вървяха по отделената лента в непрекъснат поток, както това става по целия свят! Нямаше да е толкова обидно! Щеше да е ясно, че плащаш от времето си за комфорта да се возиш в собствената си кола, докато ползващи градския транспорт получават правото да се движат без задръствания…
Но автобуси не се забелязваха. Впрочем и шофьорите, освен няколко особено уверени в себе си „роденци“, не излизаха на тази лента.
Запалих цигара. После я смачках в пепелника и тръгнах да завивам надясно. Пропускаха ме не чак с радост, но спокойно — задръстването беше сплотило шофьорите, но все още не ги беше довело до озверяване. След като минах четири редици от коли, пълзящи в три ленти, аз излязох на отделената лента и дадох газ.
Май при нас бяха наслагали камери навсякъде? Е, нека ми изпратят глобата по пощата, ще се изплюя и ще я платя… Движех се бодро напред, все пак поглеждайки в километража, за да не превиша шейсет километра в час. Далеч пред мен се носеше лексусът. Покрай пътя бавно човъркаха асфалта и твърдата есенна почва „родените в Северен Кавказ“. На всеки човъркащ се падаха по трима-четирима безцелно стоящи отстрани или с любопитство наблюдаващи бавната река от проблясващи коли. Гастарбайтерите приключваха със свалянето на асфалта от тротоара, за да го заменят по новата мода с тротоарни плочки. Между тях лавираха редки минувачи, прескачайки от островчетата оцелял асфалт до участъците от по-равна земя. Млада майка съсредоточено и непреклонно буташе напред детска количка, сякаш не забелязваше заобикалящия я кошмар. Изведнъж си представих как някъде наблизо, само че преди седемдесет години, някоя също толкова млада жена е бутала количка, извозвайки земята от строителството на противотанковите ровове — към Москва са настъпвали фашистите. Но ако тогава мъчителният й труд е бил осмислен подвиг, то сега се е превърнал в безсмислено мъчение.