Гастарбайтерите свършиха, започна просто прекопан тротоар, покрай който бяха складирани колони от сиви, мрачни бетонни плочки. Интересно, а какво е пречело първо да сложат плочките на този участък от тротоара, а след това да започнат да разкопават следващия?
Нямаше отговор на този въпрос. Затова пък на края на разорания тротоар, там, където беше по-чисто, беше паркирана кола на пътна полиция и две униформени момчета радостно ми махаха с палки.
Завих към банкета, спрях и свалих стъклото.
— Старши сержант Роман Тарасов! — съобщи бодро приближилия се милиционер, млад и румен.
— Редови шофьор Городецки! — кой знае защо също толкова бодро и даже закачливо отговорих аз, подавайки книжката си и документите на колата.
— Нарушаваме правилата! — каза сержантът с усмивка.
— Точно така! — не опитах да споря аз. — Нямах повече сили да стоя в задръстването.
— Тази лента е за градския транспорт! — обясни ми като на дете полицаят. — Не виждате ли?
— Виждам — признах си аз. — Но видях и лексуса, който мина покрай Вас. И не видях нито един автобус за последния четвърт час.
Сержантът се поумърлуши, но все пак продължи да се усмихва.
— Лексусът… той е голям, почти като автобус. — Изглежда, той се опита да се пошегува. — А това, че няма автобуси, не е повод за нарушения!
— Съгласен съм, че не е повод — кимнах аз. — Но все пак, защо не спряхте лексуса?
Сержантът ме погледна, сякаш съм идиот.
— Вие какво, не видяхте ли номера му?
— Не го видях — казах. — И той всъщност изобщо нямаше номер! Между другото, също нарушение… и стъклата бяха затъмнени повече от разрешеното. Цял букет от нарушения.
— Букет… — сержантът се намръщи, като от зъбобол. — Веднъж момчетата спряха такъв букет… и излетяха от работа. Добре поне, че не ги съдиха! А аз знаеш ли как си изпатих от тази работа?
— Как? — учудих се аз още повече.
Полицаят се напрегна. В погледа му се появи онази смес от предпазливост и гнусливост, с която нормалните хора гледат някой неадекватен.
— Излизане на лентата за градския транспорт — каза сухо той. — Глоба три хиляди рубли.
— Признавам — отново се съгласих аз. — Напишете ми квитанция.
Сега вече той започна да ме гледа съвсем предпазливо.
— Вие като че ли бързахте, гражданино Городецки…
— Бързах.
— И колата Ви… не е лексус… — блесна той с мъдра забележка.
— Правилно наблюдение! — възкликнах аз. — Форд е.
— Можем да опитаме да решим ситуацията… за половината — съвсем тихо каза полицаят. — И писането на квитанцията е продължителна работа…
Започна да ме напушва смях. Той беше някакъв… съвсем гладен. Разбира се, през последните седемнайсет години не бях живял като обикновените хора. Но все още помнех някои неща.
От времето на срещата ми с Пастухов при ВДНХ те изобщо не се бяха променили…
— Знаеш ли, Роман, напиши ми квитанцията — казах аз. — На мен, разбира се, би ми се искало да икономисам пари и да не губя време. Но ми е противно. Разбираш ли?
Нещо в лицето му трепна.
— А на мен да не мислиш, че не ми е противно? — каза тихо той. — Че едни не смееш да ги спреш… други ти подхвърлят огризки… че в града на родителите ми затвориха всички заводи, а пенсиите им не стигат за нищо… че всичко наоколо… а аз… — Той млъкна, махна с ръка и ме погледна мрачно. Подаде ми документите. — Тръгвай…
— А с глобата какво? — попитах аз.
— Нищо! — той се обърна и тръгна към партньора си.
Погледнах след него. Понякога за реморализация не е необходима магия. Жалко само, че такова вълшебство действа за кратко… и не на всички… и невинаги…
Докато бавно завивах обратно в дясната лента, чух репликата на партньора на сержанта:
— Какво става?
— А, това е… актьор, популярен, от театъра и киното… — непохватно излъга Тарасов. — Нека върви…
Спуснах стъклото, вмъкнах се между прашен нисан и раздрънкана стара волга, дадох мигач, благодарейки им, че са ме пропуснали. И погледнах часовника си.
Нищо, след половин час ще съм си вкъщи.
Оттук пеша е двайсет минути, ако се мине напряко, през дворовете…