Затова пък той изглеждаше просто великолепно. Одухотворено, би могло да се каже. Като милиционер от приказките, задържал бандита на местопрестъплението и получаващ от генерала часовник с гравирано „За храброст при изпълнение на служебния си дълг“. Като летец-изпитател, успял все пак да докара самолета с отказал двигател до аеродрума и усетил как колелата докосват меко земята. Като минувач, който гледа към рухналата зад гърба му — там, откъдето току-що е минал, — гигантска ледена висулка и с нелепа усмивка вади цигара от пакета…
Като човек, който е преживял смъртоносна опасност и вече е осъзнал, че е останал жив, но все още не е разбрал докрай защо…
Дмитрий Пастухов се разхождаше пред входа на летището, не по устав сложил ръце зад гърба си и гледайки наоколо някак много добродушно и дружелюбно.
Но докато двамата с Лас се приближавахме към него, върху лицето на полицая се изписваше съвсем друго изражение.
Като на милиционер, на когото усмихващият се генерал казва: „Браво, браво… сигурно си знаел чий племенник арестуваш — и не се уплаши? Герой…“.
Като на летец, в чийто самолет, вече плъзгащ се по бетона, със свиреп алчен пламък избухва резервоара с горивото.
Като минувач, който, докато размачква цигара, без да откъсва поглед от разбилата се ледена висулка, изведнъж чува над главата си: „Пази се!“.
Той се боеше от мен.
Той знаеше какъв съм аз. Е, може би не точно… но нямаше смисъл да се представям като проверяващ, журналист или санитарен лекар.
Той знаеше, че не съм човек.
— Лас, почакай тук — помолих аз. — По-добре сам…
Пастухов чакаше, без да се опита да се измъкне или да се направи, че не забелязва приближаването ми. Не посягаше към оръжието си, противно на моите опасения (не ми се искаше разговорът ни да започва толкова енергично). А когато аз се спрях на две крачки и въздъхнах дълбоко, той се усмихна неловко и попита:
— Ще разрешите ли да запаля?
— Какво? — обърках се аз. — Разбира се…
Пастухов запали цигара и жадно запуши. После каза:
— Една голяма молба… няма нужда да ме карате пак да се напивам. Ще ме изхвърлят от органите на реда! Сега при нас тече поредната кампания, гонят даже за идване на работа с махмурлук…
Зяпнах го за няколко секунди. А после в главата ми нещо прищрака и видях мрачна московска зима, мръсният сняг край пътя на Проспекта на мира, многобройните лавки при метростанцията на ВДНХ, двама приближаващи се към мен милиционери — единият по-възрастен, другият — съвсем младо момче…
— Извинявайте — казах аз. — Много ли пострадахте тогава?
Полицаят сви неопределено рамене. После каза:
— А Вие изобщо не сте се променили. Минаха тринайсет години… и дори не сте остарели.
— Ние остаряваме бавно — казах аз.
— Аха — кимна Пастухов и хвърли цигарата. — Не съм глупак. Всичко ми е ясно. Така че… казвайте направо какво Ви трябва. Или правете каквото трябва.
Страх го беше от мен. А и кой не би се страхувал от човек, който с една дума може да го накара да направи каквото си поиска?
Сведох поглед, улавяйки сянката си. Пристъпих в нея — и се озовах в Сумрака. Нямаше особена нужда от това, но все пак в Сумрака аурата се сканира по-прецизно.
Полицаят беше човек. Ни най-малки признаци на Различен. Човек, и то не от най-лошите.
— Разкажете, какво се случи тази сутрин? — попитах аз, връщайки се в нормалния свят. Пастухов примигна — навярно беше усетил диханието на Сумрака. Изобщо не би могъл да забележи изчезването ми за толкова кратко време.
— Двамата с Бисат стояхме тук — каза той. — Ей така… чешехме си езиците. Денят беше хубав… — По интонацията му се разбираше, че вече не смята така. — В този момент минахте Вие…
— Познахте ли ме, Дмитрий? — попитах аз. Наистина нямаше смисъл да му правя заклинание — той беше напълно искрен.
— Е, в първия момент просто разбрах, че сте от тези… — Полицаят неопределено махна с ръка. — А после Ви познах, да…
— Как разбрахте?
Пастухов ме погледна учудено.
— Ами… аз тези като Вас веднага ги разпознавам…
— Как?
Полицаят загря.
— Какво, това да не е нещо рядко срещано? — попита той замислено.
— Не че е рядко. — Реших да не скривам нищо от него. — Но обикновено ни виждат същите такива Различни, каквито сме и ние. Разпознават ни по аурата.