— Мисля, че разходките из вечерен Лондон или вечерен Ню Йорк с такава сума също не са много разумни — отговорих аз, без да се обръщам. — Знаех, че ме следиш, Арина.
Вещицата тихо се разсмя. Приключих с прибирането на парите в джобовете и се обърнах към нея.
Тя изглеждаше превъзходно. Както винаги.
— Специално заради мен ли блокира магията си? — попита тя. — За да ме подмамиш?
— Не — признах си аз честно. — Обзаложих се… с един приятел.
— Дали можеш да живееш без магия? Е, и как е? — В гласа на Арина имаше неподправен интерес.
— Куп дребни неприятности, но може да се живее.
— А аз не мога — въздъхна Арина. — Превръщам се в грохнала развалина… Между другото, и ти не си докрай честен. Блокирал си магията си, но ти е останало здравето на Различен, вижда се магическата ти аура — и никой вампир или върколак няма да рискува да те нападне…
— Блокирах каквото можах — мрачно изрекох аз. — По-добре кажи какво смяташ да правиш?
— Аз? — искрено се учуди Арина. — Ще те изпратя до вкъщи, за да не ти навреди някой. Ще си поговорим по пътя… Заклевам се, че няма да те нараня! А ти няма ли да ме нападнеш?
Разбира се, аз можех да сваля установената от самия мен магическа блокировка. Но това би отнело няколко минути и Арина щеше да го почувства.
— Докато не се прибера вкъщи — не, няма да те нападна.
— Чудесно — зарадва се вещицата. — Да си тръгнем тихичко, че вече се стъмва и силите на злото излизат да ловуват.
Помислих си, че при вида на Арина всяка сила на злото, която поне малко разбира от магия, ще напълни гащите, но не изказах тази банална мисъл. Усмихвайки се един на друг, ние излязохме от супермаркета и тръгнахме към дома ми.
Това, че Арина прекрасно знаеше къде живея, изобщо не ме учуди.
— Как е пророчеството ти? — попита небрежно Арина, когато се бяхме отдалечили едва на няколко крачки.
— Никак. Ти нали открадна флашката.
— О, прощавай, забравих да се извиня за това хулиганство — отговори Арина, без изобщо да се смути. — Но не мога да повярвам, че един компютърджия не е запазил копие.
— И Хесер не повярва — въздъхнах аз. — Преровиха цялата ми къща, провериха компютъра и ноутбука… взеха играчката…
— Само няма нужда да лицемерничиш — изсумтя Арина. — Ти ли не можеш да запазиш копие така, че да не го намерят? Пращаш го на някой имейл, например…
— Мислех си за това — кимнах аз. — Но то също се проследява елементарно…
— Така или иначе разполагаш с този файл — каза Арина убедено. — Впрочем… искаш ли просто да ти върна тази флашка? На мен вече не ми трябва.
— Аз ще я унищожа, Арина. Можеш да я отнесеш на Хесер, той се интересуваше.
— Виж, при Хесер нещо не ми се ходи… — разпери ръце Арина. — Ти си този, който ми е интересен. Какво ще правим?
— Повтарям — аз не съм чувал пророчеството! — отговорих аз раздразнено. — Не съм го чувал! Не искам и да го чувам!
Арина замълча. Повървя известно време, размишлявайки за нещо свое си. После каза:
— Ще ти се наложи да го чуеш. Това е важно, Антоне. Повярвай ми.
— А после Тигъра ще дойде за мен? Е, ще ми се наложи да решавам дали да разкрия пророчеството на хората, или да умра? Покорно благодаря! Оставям този избор на теб!
— Антоне, всичко е по-сложно, отколкото си мислиш.
— Животът винаги е по-сложен, отколкото си го представяме. Достатъчно! Омръзна ми, разбираш ли? Омръзна ми да решавам вместо другите! Омръзна ми да защитавам Нощния патрул. Омръзна ми да се сражавам за доброто! Всичко ми омръзна!
Не осъзнах веднага, че стоя и крещя, а редките минувачи ни заобикалят. Арина също се спря и ме погледна мрачно. После каза:
— Антоне, разбирам те. И аз самата не съм във възторг от случващото се. Но ти си длъжен да чуеш това пророчество. И ще го чуеш.
— И как ще го постигнеш? — попитах аз. — Ще ме принудиш? Отново ще нарушиш клетвите си?
— Отново? — учуди се Арина. — Аз нищо не съм нарушавала. Не съм заклевала, че няма да ти открадна панталоните и флашката. — Тя се изкикоти, после отново стана сериозна. — Не, Антоне, нямам намерение да се възползвам от временната ти безпомощност и да те принуждавам да чуеш пророчеството. Ти сам ще го направиш.
Разсмях се и ускорих крачка. Арина се забърза подир мен.