Нищо.
Има Сила, която чувстваме. Тя се излъчва от всичко живо, но от хората в най-голяма степен (след нас идват китовете, делфините, свинете, кучетата и плъховете — маймуните, между другото, дори не са в десетката). Различните усещат Силата, виждат я като аура, могат да я оценят и фиксират. Е, и да я употребят, разбира се… да я трупат в себе си. За да могат после, влизайки в Сумрака или просто призовавайки мислено образа му, да извършат магически действия…
Как? Китаецът е напълно прав — как Сумракът, който е нематериален, превръща Силата, която не фиксира никакви прибори, в напълно материално огнено кълбо или разсичащо камъка и метала „тройно острие“? Нашите мисли и желания са само превключвател. Или ако се използва компютърна терминология — команди. А цялата тази незрима работа, която ни позволява да творим чудеса, протича извън нашето съзнание и не ни е подвластна. Тя се осъществява от Сумрака. Значи Сумракът или е немислим нематериален компютър, настроен да изпълнява желанията на Различните — но тогава възниква въпросът кой го е създал и програмирал — или… немислимо нематериално разумно същество. Свръхсъщество…
По принцип тук дори няма голяма разлика между двете. Машина от енергетични полета (да допуснем!) или също толкова екзотичен свръхразум. Всесилен ли е той?
Не, едва ли. Всесилен и всезнаещ, по определение, е само Бог. Някак си не съм готов да повярвам, че Всевишният, ако съществува, е зает с това да осъществява желанията на куп Различни. Това противоречи и на теологията, и на здравия разум. А и фактите, с които разполагаме — също. Например поведението на Тигъра или на Огледалото не подхождат на прояви на божествената воля, всесилна и всемогъща. На поведение на много силно и умно същество — да. Поведение на Бог? Не, в никакъв случай.
А от какво се бои всяко живо същество?
Ясна работа.
От смъртта. Значи… значи пророчеството на момчето Кеша така или иначе е опасно за Сумрака. Затова и Тигъра не искаше то да прозвучи.
Логично?
Да.
Значи ще го вземем за основа.
Сега за другото пророчество. Онова, което го е изкрещяло в хралупата другото момче, живяло много отдавна в Британия. Пророчеството, което дреме, консервирано в дървения бокал, вече почти триста години.
Има ли то някакво отношение към мен?
Или е съобщавало за независимостта на Съединените американски щати, откриването на пеницилина или потъването на „Титаник“?
Не. В такива неща като пророчествата няма нищо случайно. Ако то ми е попаднало в ръцете, ако съм се досетил — разбира се, ако наистина съм се досетил — как да го чуя…
Две звена на една и съща верига.
А между тях — третото звено, пророчеството за Абсолютната вълшебница Надежда…
И аз вече няма къде да се дяна. Аз съм този, когото са намазали с горчица под опашката — и ще я облизвам, доволно и е песен.
Защото е заложена съдбата на дъщеря ми.
И защото изобщо не ми харесва присънилия ми се сън — за Надя, която крещи с омраза: „Татко, какво направи с нас!“. И това не е просто сън, породен от нервно напрежение, глътка алкохол и изплувалата от подсъзнанието песен за недоучилия се вълшебник. Това е предвиждане… или както казват хората, „предсказващ сън“.
Тихичко, за да не събудя Светлана, станах от леглото. То изскърца предателски, аз застинах, но жена ми не се събуди. Отидох в хола, затворих вратата към спалнята и запалих лампиона.
В съвременното жилище, ако човек не е фанатичен противник на прогреса, а още повече — ако се увлича от разни джаджи, има страшно много електронни устройства, способни да пренасят информация. При мен провериха всичко. Стационарния компютър и ноутбука. И нетбука на Надя. И таблета на Светлана. И мобилните телефони. И будилника, в който можеш да си запишеш своя мелодия за събуждане. Всички карти памет. И секретаря на стационарния телефон. Даже механичната мишка Теди, в която имаше микросхема със записаната от Светлана фраза „Обичам те, Наденка“ също я провериха — с извинения. Не забравиха и за MP3-плеърите.