— Аурата е нещо като светъл кръг около главата, нали? — смръщи чело Пастухов. — Мислех, че ги виждат само разните там психари. И шарлатаните.
— Не само около главата, не само психарите и шарлатаните. А Вие какво виждате?
— Аз ви познавам по очите! Още от първия път, когато се срещнахме… — изрече рязко Пастухов. — Вашите очи са… като на куче пазач.
Ако току-що не бях сканирал аурата му, щях да си помисля, че пред мен е някакъв странен слаб Различен, който възприема чуждите аури доста своеобразно. В края на краищата аурата наистина е най-силна около главата, а върху лицето най-силно излъчване имат очите. Може би по този начин откриваше Различните?
Но не, той не беше Различен, беше човек…
— Интересно — признах си аз. — Значи като на куче?
— Не се сърдете — сви рамене Пастухов. Той постепенно идваше на себе си.
— Че защо да се сърдя? Аз обичам кучетата.
— А има и такива, на които очите им са като на вълци — каза Пастухов.
Кимнах. Ясно. Значи по този начин виждаше Тъмните.
— Моля, продължете.
— Сутринта Вие минахте край нас — каза Пастухов. — Е… аз настръхнах, естествено. Кой знае защо, глупаво си помислих, че Вие сте ме запомнили, както аз Вас. От къде на къде, всъщност? Вие сигурно правите такива фокуси с хората всеки ден.
— Не — казах аз. — Не бива. Тогава ситуацията беше критична. А и аз самият… бях много млад и неопитен. Каквото се сетих, това и направих… Продължавайте.
Пастухов избърса потта от челото си.
— После премина и един вълк… е, това си е нещо нормално. Всеки ден виждам такива като вас на летището. А после излезе още един… и тогава се уплаших.
— Също „вълк“? — уточних аз.
— Не… — Пастухов пристъпи измъчено от крак на крак. — Никога не съм виждал такива. Нарекох го за себе си „тигър“. Той имаше такъв поглед… сякаш може да изяде когото си поиска, веднага, където го е видял… И аз… кой знае защо си помислих, че ще ме разкрие. Ще разбере, че го виждам. И веднага ще ме убие. Какви ги говоря, не само че съм си „помислил“, но и сега мисля така! Той щеше да ме убие. В същата секунда. Така че реших да се измъкна. Казах на партньора си, че ме е свил стомахът — и към тоалетната. Мислех си — какво ще направи на Бисат? Та той не ви вижда! Обаче докато се отдалечавах, гледам — Бисат… спира този… тигър!
— Можете ли да го опишете? Тигъра?
Пастухов поклати глава.
— Видях го само отдалече. Мъж, на средна възраст, тъмни коси…
— Изобщо не обичам хора с такива белези — намръщих се аз. — Как видяхте погледа му от разстояние?
— Виждам погледите на всякакво разстояние — отвърна сериозно Пастухов. — Сам не знам защо.
— Националност?
Дмитрий се замисли.
— Навярно най-обикновена. Родом от европейската част.
— Тоест не кавказец, не азиатец, не скандинавец…
— Нито пък негър.
— Още нещо?
Пастухов затвори очи и се намръщи. Той искрено се стараеше.
— Нямаше багаж. Когато стоеше до Бисат, забелязах, че ръцете му са празни. Едва ли е долетял така, нали?
— Благодаря, това е интересно — казах аз. Разбира се, багажът всъщност би могъл да е и невидим. И самият аз веднъж качих на самолет невидим куфар, за да не плащам за свръхтегло…
Полицаят въздъхна и каза:
— Навярно трябваше да се върна. Само че стомахът наистина ме сви така, че се боях, че няма да успея да се добера до тоалетната… — Той млъкна, после продължи. — И не успях. Това сигурно вече го знаете.
— Да — кимнах аз.
— Изпуснах се в гащите — рече Пастухов обречено. — Е, ако беше някакво разстройство, дизентерия — на кой ли не му се е случвало? А при мен… без да има нищо… Докато се измия както мога, докато вляза при дежурните… там взех от една стара униформа панталони за смяна… Дежурният цвили, ясно, че до вечерта всички ще са научили… Върнах се на поста.
— И? — това ме интересуваше много повече, отколкото проблемите със здравето и реномето на Пастухов.
— Уж нищо. Бисат стои, усмихва се. Попитах го какво му е имало на онзи, когото е спрял. Бисат махна с ръка, разправя: „Всичко му беше наред, нямаше смисъл да го задържам“. Е, мисля си, размина се… И в този момент Бисат изведнъж си сваля куртката, маха грижливо пагоните от нея! Маха токата! Вади документите. Пистолета, радиостанцията, специалното оборудване… И ми връчва всичко! Питам го какво му става. А той отговаря: „Всичко това няма смисъл, няма никаква необходимост от моята работа“. И към електричката! Викам подире му, а той маха с ръка — и продължава! Сигурно вече си е вкъщи.