По принцип „шухартите“ нямат голяма Сила — някъде пето-четвърто равнище… рядко трето. Тези, които са по-силни, обикновено са по-умни и по-сдържани. Затова когато застанат на пътя на войнстващото добро, „шухартите“ отиват там, където могат да съберат позитивни емоции — на хубав концерт, на премиера на дългоочакван филм, на спортно състезание, на което феновете на по-силния отбор са повече, та дори и на детско новогодишно празненство. И там се назобват с енергия… така че дори и Висшите магове да имат проблеми да се справят с тях.
После тръгват, творейки добро във всички посоки. Докато не ги спрат.
С всички възможни средства.
Веднъж самият аз за малко не станах „шухарт“. Но се оказа, че имам достатъчно ум — или късмет, — за да разбера какво точно трябва да се направи… заради какво събирам човешко щастие.
Не бях уверен, че и с юношата Валентин ще се случи така.
Когато го наближих, видях как се е назобил. До пръсване, както се казва… той даже вече не можеше да акумулира Сила, а я хвърляше в „Сфера на отрицанието“. Достатъчен ми беше един поглед, за да разбера — никое мое заклинание няма да пробие защитата му. Вероятно Хесер би могъл да се справи. Благодарение на техничността си. Но и за него не беше сигурно, че ще се получи веднага.
Значи „Сфера на отрицанието“. Много допадащо на слабите Различни заклинание, защото позволява да се противопоставят на много по-силни магове.
Всичко с теб е ясно, Валентине.
— Може ли да седна? — попитах аз, докато се приближавах до младежа. Пастухов се спря по-надалеч и започна да наблюдава неестествено сцената.
— Сядайте, Антоне — кимна Валентин. И уточни, стараейки се да говори колкото се може по-внушително — Само без глупости, става ли?
— Е, то сред нещата, които мога да направя, дори и глупости не останаха… — въздъхнах аз, сядайки.
Валентин изсумтя:
— Винаги ми беше интересно да Ви слушам, Антоне. Умеехте да разказвате интересно…
— Това идва с възрастта — рекох аз, оглеждайки трибуните. — Ако доживееш… Какви ги вършиш, момче?
— Нали и сам виждате — отговори той с непреклонни нотки в гласа.
— Виждам, разбира се. Трупаш Сила. Какво си намислил да правиш? Да реморализираш всички наоколо? Да унищожиш Тъмните? Да разгониш облаците и да докараш хубаво време?
— Ето че и самият Вие говорите глупости — отвърна Валентин пренебрежително. — Какво, да не ме смятате за глупак?
— Не, за благороден идеалист с горещо сърце — отвърнах аз сериозно.
— Прекрасно разбирам, че реморализирането на всеки срещнат няма да даде нищо — каза Валентин. — За Ваше сведение, съм изучавал историята на тези, които са се опитвали да го направят.
— Историята научи ли те на нещо?
— Разбира се.
Валентин млъкна, заглеждайки се в трибуните. Явно дебнеше момента, за да всмукне поредния изблик от енергия. Улових се, че изпитвам детинското желание да го изпреваря и да попия чуждата сила. Забавно щеше да стане… не, не си струваше да нервирам момчето.
— Валентине, а защо изобщо започна? — попитах аз.
— Светът е пълен с несправедливост — отговори той мигновено.
— Не споря. Но имаше ли някаква конкретна причина?
Валентин се замисли за миг.
— Вероятно да. Бабата.
— Каква баба?
— Съседката. Тя вече наближава осемдесет. Живее сама… децата й или са умрели, или не я навестяват. Вчера както си вървях, я видях до магазина… стоеше и плачеше… броеше си копейките в ръцете. Как може така, Антоне? Как можем да допускаме хората така да страдат?
Въздъхнах.
— Значи претенциите ти не са към Тъмните? Не са към вампирите, ловуващи хора? Не към Тъмните магьосници?
— И към тях също — отговори бързо Валентин. — Но на второ място. Не мога да гледам как страдат хората!
— Между другото, помогна ли на бабата? — небрежно попитах аз.
— Какво имаш предвид?
— Попита ли я защо плаче? Няма пари за хляб и кефир? Или си е изгубила портмонето? Или просто е изпаднала в старческо слабоумие и спестява цялата си пенсия за погребение? Нали знаеш, че при стариците и това се случва?
— Не мога да помогна на всичките баби в Русия — каза обидено Валентин.
— А защо само в Русия? — учудих се аз. — Знаеш ли как страдат африканските баби и деца? Ти нали не си расист?