— Ами, купи си — равнодушно каза Хесер. — Движението на парите в природата увеличава икономическата активност на хората и в края на краищата им е от полза. Още повече, че Япония пострада от земетресението. Ще им помогнеш.
— Шефе, кажете честно, всяко нещо ли можете да оправдаете от гледна точка на доброто и справедливостта? — попитах аз.
Хесер се замисли. Почеса върха на носа си.
— Като цяло, навярно да. Но ти не се терзай, с възрастта това идва при всички.
В един през деня отидох в столовата. Не ми се ядеше, навярно сутрешното произшествие ми беше убило апетита. Почовърках и оставих настрана котлета по киевски — готвачката леля Клава, наблюдаваща бдително залата откъм гишето за раздаване на храната, ме изгледа с упрек. Така че се наложи да изиграя цяла пантомима, демонстрирайки, че едва се побирам в панталоните си, губя форма и само това ме спира да си доям порцията. Леля Клава се успокои. Налях си чаша превъзходен боровинков сок, пресуших я на един дъх, сипах си втора и се върнах на мястото си. Столовата беше почти празна, сега все пак беше през деня, оперативният персонал или си отспиваше, или беше със семействата си… които имаха такива. След някой друг час щяха да започнат да се събират за обяд…
— Вкусен ли е сокът, Антоне? — извика ми през залата Клава.
— Много! — искрено си признах аз и готвачката се усмихна със задоволство.
Все пак има нещо в шарлатанските теории за влиянието на имената върху характера на човека. Разните Андреевци, Александровци, Сергеевци или Лени, Маши, Наташи могат да бъдат всякакви. Но малко встрани от популярните имена влиянието веднага започва да се усеща.
Ето, с името Клава е добре да си готвачка. Не непременно дебела, но едра. И още от двайсет и петгодишна възраст ще ти викат „леля“. Защото „леля“ и „Клава“ са неразделни.
Интересно как ли влияе на човек името Антон?
Замислих се, спомняйки си познатите ми Антоновци. Не се наблюдаваше някаква особена система. Един Антон, например, беше як добродушен чичко, добър къщовник и добросъвестен професионалист. При това заядлив любител на спретването на номера и съчиняването на неприлични стихове. Затова пък друг беше книжен червей, абсолютно неприспособим към живота.
Навярно името Антон също не е от редките и не оказва влияние на хората…
Взех чинията и чашите, готвейки се да ги отнеса към миячката, но неусетно приближилата се леля Клава решително ми ги измъкна от ръцете.
— Тръгвай, тръгвай да работиш. Само това оставаше — и Великите да носят мръсните съдове…
— Аз не съм Велик… — промърморих.
— Висш? — попита Клава и сама си отговори — Висш. Значи ще станеш Велик. Тръгвай, де.
Кой знае защо чувствайки се неловко, отидох в кабинета си. И още на десет метра от вратата чух как звъни забравеният на масата мобилен телефон.
И изведнъж се почувствах зле.
Ускорих крачка, хвърлих се към вратата, бързо отключих. Мамка му, що за навици, защо си заключвам кабинета в Нощния патрул, та тук няма чужди! Но пак си го заключвам…
Телефонът лежеше на масата и звънеше. Някак упорито, настойчиво. Кой знае защо, беше ясно, че ще звъни дълго… че това е много важно за звънящия.
А на мен не ми се искаше да го вдигам.
— Ало — казах, поднасяйки телефона към ухото си.
— Антоан! — с неподправено чувство възкликна Еразъм Дарвин, отделен от мен чрез клетки на мобилни оператори, оптични линии, висящи в небето спътници… е, и просто две хиляди и петстотин километра. — Безмерно се радвам да чуя гласа ти! Пребиваваш ли в добро здраве и благоразположение на духа?
— Благодаря, Еразъм — казах аз, присядайки на ръба на масата. — В добро здраве и в добро настроение съм.
— Радостно ми е да го чуя — каза Еразъм. — В Москва ли си, или службата те е откарала в далечни неизследвани страни?
— Да, в Москва съм — признах си аз.
Не ми харесваше как говори Еразъм. Беше твърде възбуден. Говореше малко по-бързо от обикновено. И на заден план се чуваше някакъв шум. Тих, но неприятен.
— Колко жалко, че можем да говорим само две и половина минути! — каза Еразъм.
— Защо? — учудих се аз. — Ъъъ… зарядното ли ти пада? Или нямаш пари в картата?
Еразъм тихо се разсмя.
— Не, не! Парите ще ми стигнат до края на живота! Но аз съм пророк, нали си спомняш? Антоане… моля те. Не мога да гадая повече за подаръка на Великия Хесер. Кажи ми, Антоан! В какво е тайната на бонзая, който той ми изпрати?