— Чух, че той сам е отишъл в помещението на дежурните — отбелязах аз.
— Предполагам, Роман е казал така? — уточни Пастухов. — Аз го помолих за това, когато отнесох вещите. Все пак едно е, когато човек е хвърлил всичко направо на улицата, и съвсем друго — когато го е отнесъл на дежурния. Може пък да размисли и да се върне? И без това ще си има големи ядове… макар че сигурно ще мине през психиатрията и ще го уволнят по здравословни причини…
— Ти самият вярваш ли, ще той ще се върне? — попитах аз.
Пастухов поклати глава.
— Не. Не вярвам. Това е заради тигъра. Той му е направил нещо. Може да му е наредил така… както Вие някога ми наредихте да се напия… А може и да е нещо друго. Той няма да се върне.
— Благодаря — казах аз искрено. — Ти си добър човек, струва ми се. Извинявай, че тогава така се получи.
Пастухов се обърка. После все пак попита:
— А сега какво ще стане с мен? Ще ми наредите да забравя всичко?
Погледнах го. Не ми се искаше да прилагам към него дори и най-прости заклинания. Беше странен човек, макар и добър.
— Даваш ли ми честна дума никога да не разказваш на никого за нашия разговор? — попитах аз. — И изобщо за нас?
— Аз да не съм глупак? — възмути се полицаят. — Кой ще ми повярва? На никого няма да кажа!
— Тогава още един последен въпрос. Когато си сам и наоколо няма никого — чоплиш ли си носа с пръст?
Пастухов отвори уста и я затвори. Изведнъж се изчерви. А после каза:
— Е, ако възникне необходимост… случва се.
— Някой път ще се отбия пак, трябва да поговорим още — казах аз. — Но не се притеснявай. Просто откровен разговор, нищо повече.
— Аха… — каза неловко Пастухов. — Благодаря…
— Нищо ли не искаш да ме попиташ?
Пастухов бавно поклати глава.
— Искам. Но няма. Колкото по-малко знаеш, толкова по-здрав сън имаш.
Вече крачех към Лас, когато той ме застигна.
— Ще помогнете ли на Бисат?
— А защо мислиш, че бих му помогнал? — попитах аз.
— Е… — Полицаят се обърка. А после изведнъж се усмихна — Защото кучето е приятел на човека. Нали?
Заканих му се с пръст и се приближих към Лас.
— Как беше там? — попита Лас.
— Той също си бърка с пръст в носа — рекох ехидно аз. — Записа ли данните на полицая, който е напуснал? Обади се в Информационния отдел, спешно ни трябва адреса му. Макар че не, ти ще караш, аз ще се обадя, докато потегляме.
Глава 3
Полицаят Бисат Искендеров живееше наблизо, в Куркино. Районът беше хубав, по мнението на мнозина — дори елитен. Но Искендеров живееше там в общинско жилище, така че едва ли спадаше към полицаите късметлии, които през целия си живот работят в патрулно-постова служба и при това живеят в разкошни апартаменти и ходят на работа с представителен модел мерцедес.
Докато се придвижвахме към толкова неочаквано и необичайно уволнилия се полицай, преразказах на Лас разговора ми с Пастухов.
— Кучета, значи — каза замислено Лас. — Яко… Слушай, а защо разговаря с него? Ако му беше направил „Платон“, щеше с радост да ти разкаже всичко. Или просто да му беше влязъл в главата… Ти ги умееш тези неща…
В последните му думи се прокрадна завист. Лас беше слаб Различен без никакви шансове да си повиши равнището. Някои заклинания никога нямаше да бъдат достъпни за него.
— Лас, често ли си срещал хора, които виждат Различните? — попитах го аз в отговор.
— Не.
— Е, и аз не. Изобщо не съм чувал за такива. Изглежда, тази му способност се е проявила след срещата му с мен. Така че има някаква вероятност да е последствие от направеното от мен заклинание.
— И ти се боиш, че новото заклинание ще го лиши от тази способност… — кимна Лас. — Ясно. Е, ти си Висш, ти решаваш.
— Решава Хесер — признах си аз. — Но не искам да избързвам. Пастухов няма да разкаже нищо на никого. А и да разкаже — ще попадне в психиатрията.
— А този… „тигър“?
— Какво за тигъра?
— Как мислиш, какъв е той? Висш маг?
— Нали Пастухов не определи мен като „тигър“?
— Логично… А какъв е тогава? Инквизитор?