— Какво да се прави, нашата приказка е неправилна — опитах се да се усмихна аз. — Само два. Да се убие Тигъра и да се унищожи цялата магия на Земята. Всички Различни ще станат обикновени хора. Може и да се случат някои катаклизми — не знам.
— Магията стана зло — каза напрегнато Арина. — Хората трябва…
— Хората трябва да бъдат хора — отговорих аз. — Ако не е магията, ще намерят друг начин да унищожат себе си.
— Значи си решил да позволиш на Тигъра да ни убие? — възкликна Арина.
— Има и втори вариант — продължих аз, гледайки дъщеря си. — Да докажем на Тигъра… да докажем на Сумрака, че никога няма да съобщим пророчеството. Няма да го кажем на хората. Тогава… то няма да се осъществи. И няма да има нужда Тигъра да ни убива.
— За да повярва Тигъра, е нужна жертва — изсумтя Арина. — Страшна жертва… Безвъзвратна… — тя замълча за миг. А после извика, възмутено и с негодувание — Антоне! Ти искаш да убиеш…
— Тате, искаш ли да те убия? — попита Надя.
Все пак Арина е бивша Тъмна. Те разбират всичко неправилно. За разлика от Светлите.
Поклатих глава.
— Не, дъще… Не искам да те оставям с тази тежест. А и нали я има Арина… Обещай ми. Просто ми обещай, че никога няма да разкажеш на никого за пророчеството на Еразъм… И ти, Кеша, закълни се.
— Той ще убие момчето — каза бързо Арина. — Тигъра ще го убие. Ще го разкъса пред очите й. Това ще бъде психическа травма…
Кеша възкликна развълнувано:
— Няма да разкажа! На никого!
— Закълни се — повторих аз. — Нека това, което направя, да не бъде напразно. Закълни се.
Кеша отчаяно закима.
Надя се надигна от стола.
— Не бива — помолих аз и се обърнах към Арина.
— Ти няма да се справиш — изрече бързо тя. — И двамата сме Висши, но аз имам повече опит, Антоне…
Не казах нищо.
Това, което много отдавна ми беше разказал Едгар. На космодрума Байконур, когато стоях срещу Костя Сивушкин, мой приятел и Висш вампир, канещ се да превърне всички хора в Различни…
Силата премина през мен, заливайки пръстите ми със студ. Арина направи Щита — тя не разбра какво правя.
Някой, който твърде дълго е бил Тъмен, трудно може да разбере някои неща.
Сумракът потрепна, когато през него израснаха бели каменни стени. Пространството сякаш се разду — масата, на която седяха децата, отиде някъде надалеч, таванът се разтвори и бе заменен от бял проблясващ купол, подът се покри с мраморни плочи.
Все пак не ми достигна Сила. Съвсем мъничко. Но наблизо имаше неизчерпаем източник — и аз се пресегнах към дъщеря ми, започнах да черпя — и пространството наоколо се оформи окончателно.
Кръгла зала с диаметър десет метра и таван-купол.
Нито прозорци, нито врати.
Нищо.
Проблясващ бял камък, в който сме заключени двамата с Арина.
Завинаги.
„Саркофагът на времето“ — най-страшното заклинание на Инквизицията. Заклинание, действащо и върху жертвата, и върху палача.
— Ти си полудял — прошепна Арина и седна на пода.
— Сигурно — казах аз, сядайки до нея.
Тук имаше въздух, и сигурно винаги щеше да остане чист.
Тук го имаше даже Сумракът, но на нито един от слоевете му нямаше изход от саркофага.
Според Едгар заключените в „Саркофага“ не изпитват нито глад, нито жажда.
Позволено им е да полудяват безкрайно, без да изпитват физически мъчения.
— Невъзможно е да бъде разбит — каза Арина. — Разбираш ли? Никак. Дори дъщеря ти няма да може.
Свих рамене.
Десетметрово кътче от бял камък. Плаваща във вечността капсула.
Интересно, дали разширяването на Вселената ще се обърне в свиване и нов Голям взрив? Ако да, ще имаме някакъв шанс.
Разкикотих се, представяйки си милиардите години заточение. Арина се обърна към мен и ми заби звучен шамар.
Млъкнах.
— Наистина ли му вярваш? — попита Арина. — На Сумрака?
— Не знам. Вярвам само в това, че хората сами творят съдбата си. Хората, а не Сумракът… и не ние.
Арина замълча. Разпери ръце.
— Какво пък… във всеки случай вече няма да узнаем отговора. Никога.
Бръкнах в джоба си, извадих пакета с цигарите. Погледнах вътре. Две бройки.
Пред лицето на вечността нямаше смисъл от икономии.
— Искаш ли? — попитах аз.