— Не — казах аз със съжаление. — Не мисля. Инквизиторите си остават Светли или Тъмни, каквито са били по-рано.
— Нали аурата им става сива?
Въздъхнах и претеглих наум дали си струва да разкривам подробностите.
— Всъщност не. Аурата им се прикрива със сиво. Силният маг може да погледне под маскировката — а там ще си е същото, каквото е било. Или Светъл, или Тъмен. Те не променят същността си.
— Така ли? — повдигна вежди Лас. — Е, и защо не може да е Инквизитор?
— Различен със сива, непонятна аура — тигър? Някак не се връзва, нали? Като се има предвид колко точно характеризира Пастухов нас и Тъмните.
— Какъв е тогава? — учуди се Лас.
— Това да го решава Хесер — отвърнах аз. — Той е по-умен. По-дълго е живял. Да си блъска главата.
— Най-правилният подход! — одобри Лас. — Слушай, ето какво си помислих… този полицай е излъгал партньора си, че отива в тоалетната…
— Е, и? — кимнах аз. Тъкмо влязохме в двора на многоетажна сграда и сега Лас търсеше къде да паркира.
— Отначало е излъгал. А после — се е изпуснал в гащите.
— От страх — реших аз.
— Все пак е някакво необичайно съвпадение.
Замълчах. В думите на Лас имаше рационално зърно. Ако наоколо стават странни неща, то всяко съвпадение трябва да се разглежда особено внимателно.
— Да вървим — казах аз, излизайки от колата. — Да поговорим с този Бисат… а после ще мислим.
По-скоро по навик, отколкото очаквайки да видя нещо по-особено, на стълбището влязох в Сумрака. Полицаят живееше на втория етаж — рядко дават служебни жилища на престижните високи етажи. На първия етаж нямаше нищо необичайно — синият мъх, паразитът на Сумрака, покриваше с равен слой всички стени, като беше особено силно избуял в ъглите, покрай радиатора и около вратите на асансьора. Всичко беше предсказуемо — покрай радиатора се целуват млади двойки, преди девойката да оправи дрехите си и да изтича към дома при мама и татко… А покрай асансьора псуват, когато открият, че пак е развален и ще трябва да се ходи пеша до дванайсетия етаж, или тихо се радват, предвкусвайки завръщането у дома… Със заучени движения хвърлих огън във всички посоки, изгаряйки паразита. Разбира се, той не може да се изтреби докрай, но за всеки Различен това е като да си изтриеш обувките, преди да влезеш в къщата.
Вторият етаж ме озадачи — синият мъх беше навсякъде, освен около една врата. Изглежда, той беше изпълзял надалеч от нея. При това съвсем наскоро, преди няколко часа. Тънките сини нишки бавно се оттегляха към синия килим — така се свива амебата, когато попадне на кристалче сол.
— Той живее тук — казах аз, връщайки се в реалността.
— Видя ли нещо? — поинтересува се Лас.
— Не, само дреболии.
Позвъних.
Измина почти половин минута, преди вратата да се отвори. Без въпроси и, изглежда, дори без погледа в очите — ритуал за всеки московчанин.
На прага стоеше ниска пълна жена. От типичните застаряващи източни жени в представите на московчаните — на младини явно е била красива, а сега — не особено, с някак тихо лице, сякаш вглъбена в себе си.
— Здравейте! — Леко пристъпих напред. — Ние сме от Управлението… Бисат вкъщи ли е?
Управлението — това е доста удобна дума. Кой знае защо, никой никога не пита от какво точно управление. Жената също не тръгна да разпитва.
— Влизайте — каза тя, отстъпвайки встрани. — В спалнята е…
Изглежда ни очакваха. Естествено, не точно нас, но очакваха някого.
Докато влизах, хвърлих поглед към аурата й. Нищо особено, разбира се. Човек.
Апартаментът беше тристаен, но малък, с тясно и неудобно антре. От отворената врата на хола гърмеше непознат рок.
Лас наостри уши — той обожаваше неизвестните групи; със съжаление поклати глава и изцъка с език.
Жената безмълвно ми подаде чехли, като взе един по-голям чифт от купчината до вратата. Лас не понечи да се събуе — тя изобщо не реагира на това.
Странно. Обикновено такива навици са много устойчиви. Нормално беше тя или да помоли и двама ни да се преобуем, или, по силата на модерните европейски традиции, не особено подходящи за Москва с нейния климат и мръсотия, да не предлага и на мен.