В хола на дивана седеше слабо момче с ноутбук на коленете. От ноутбука като змии се виеха кабели към тонколоните на пода. Хлапакът ни погледна и намали звука, но дори не ни поздрави, което е съвсем странно за източно момче. Сканирах и неговата аура. Човек.
— Оттук…
Последвахме жената към спалнята. Тя отвори вратата, пусна ни да минем и все така, без да казва нищо, затвори подир нас, оставайки в коридора.
Ах, тук ставаше нещо нередно…
Бисат Искендеров лежеше върху оправеното легло само по гащета и потник и гледаше в телевизора, окачен на стената срещу леглото. Всичко тук беше някак средностатистическо московско, практически без национален колорит, без никакви лични пристрастия: мебели от ИКЕА, килим, окачен на стената (мислех си, че вече не ги окачват така, това беше традиция от някакви мухлясали, брежневски времена), женско списание на едно нощно шкафче, купчина криминалета на другото. Тази спалния би могла да бъде във всеки един руски град. В нея би могъл да се търкаля в леглото мениджърът Ваня или строителят Ринат.
Не обичам жилища, в които собственикът не е оставил своя отпечатък.
— Здравейте, Бисат — казах аз. — Ние сме от Управлението. Станало ли е нещо с Вас? Болен ли сте?
Бисат ме погледна и отново се вторачи в екрана. Там даваха популярно предаване — възрастна лекарка с благи очи разказваше на народа за парапроктита. „А сега да помолим на сцената да излезе някой от залата, облечен с тениска или с риза без яка…“
— Здравейте — отвърна Бисат. — Нищо ми няма. Здрав съм.
— Но Вие сте напуснали дежурството си… — рекох аз.
И го погледнах през Сумрака.
Отначало си помислих, че с мен е станало нещо.
После осъзнах, че не е с мен. Но от това не ми олекна.
— Лас, погледни аурата му… — казах тихо аз.
Лас смръщи чело. И отвърна:
— Нещо не мога да я видя…
— Защото я няма — потвърдих аз.
Бисат чакаше търпеливо, докато си говорехме. После отвърна:
— Напуснах дежурството си, защото нямаше смисъл да дежуря.
— Разкажете ми за човека, с когото говорихте, преди да си тръгнете — помолих аз.
— Нещо не разбрах — изрече замислено Лас. — А нима има хора без аура?
„Представете си, че отворът на тениската всъщност е…“ — съобщи от екрана водещата.
— Преди да си тръгна, говорих с Дима Пастухов — каза Бисат. — Той не е лош човек…
— Преди това! — помолих аз. — Преди Дима!
— Преди Дима разговарях с продавачката на будката за цигари — каза Бисат. — Тя е симпатична жена, но много кльощава…
— Не, почакай — помолих го аз. — Бисат, когато Пастухов го заболя коремът и влезе в сградата на летището. Помниш ли? Ти спря човек, излизащ от залата „Пристигащи“…
— Това не беше човек — отговори много спокойно Бисат.
— А какъв беше? — възкликнах аз.
— Не знам. — Бисат си оставаше все така невъзмутим. — Но не беше човек. Няма такива хора.
— Добре, разкажи ми как изглеждаше този „нечовек“ — помолих го аз. — И за какво си говорихте.
— Той… — Бисат за пръв път се замисли над отговора си. И дори прояви някаква живост — протегна ръка и се почеса по корема. — Беше светлокос. Много висок. Имаше къса брада. И сини очи. Помолих го да си даде документите. Той отвърна, че няма нужда от това. Сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите. Аз… аз исках да го попитам какво си позволява. Но не го направих.
— Защо?
— А какво значение има?
— Вашият партньор Дима описа този… нечовек… по друг начин.
— Не знам как го е описал — отвърна спокойно Бисат.
Въздъхнах, събрах в ръка малко Сила и запратих към полицая заклинанието „Сократ“ — краткотрайно, но непреодолимо желание да се говори истината и само истината.
Заклинанието се понесе през Сумрака като концентрирана мъгла, премина през Бисат и отплува през стената към улицата. Ох, някой ще си изпати…
— Пробвай „Доминантата“ — предложи Лас.
Поклатих глава, гледайки легналия на кревата човек. Обикновен човек, на когото сега му беше „все едно“. Който нямаше аура. И през който преминаваха, без да го засягат, всякакви заклинания.
— Няма да помогне. Да вървим, Лас.