Шегуваше ли се, или беше сериозно? Кой знае…
Сега се носехме из сумрачната Москва. Първият слой е най-близкият до реалността. Тук даже има къщи, коли, хора. Всичко е сиво, мътно, забавено — но все още е истинско. Почти истинско. Само допълнено със синия мъх върху пътищата и стените на сградите…
И колата се беше променила радикално. Старият, но солиден немски автомобил сякаш се беше разточил, променяйки пропорциите си, салонът беше станал много по-старомоден, воланът в ръцете на Хесер се бе свил, беше станал по-тънък, с блестящ никелиран обръч отвътре и емблема във вид на горд елен в средата. Същата фигурка на елен беше изскочила и от капака. Таблото с приборите се беше огънало нагоре, изпъчило пред Хесер полукръглия километраж, под който се спотайваха четири дребни правоъгълни циферблата. По средата вместо елементарния бордкомпютър се беше появил съвсем примитивен радиоприемник с два диапазона, а точно пред мен — кръгъл механичен часовник.
— Да — каза Хесер. — Предпочитам коли родно производство. Волга, втора серия. Верният ми боен кон. Моля да не се разказва на никого… знам ви вас, шегаджиите…
Това не беше просто илюзия — аз усетих мириса на кожената тапицерия и се плъзнах по хлъзгавата седалка. Виж ти… дори не знаех, че съветската автомобилна промишленост е пускала волги с кожен салон и автоматична скоростна кутия… Тук може би имаше и предпазни въздушни възглавници… не биха били излишни!
Ех, бива си го шефа! Да кара стара волга, маскирана като поостаряло, но прилично беемве! Честно казано, не съм очаквал от него такъв срамежлив патриотизъм… или това не е патриотизъм, а консерватизъм?
Впрочем, патриотизмът и консерватизмът по принцип са неотделими.
Хесер завъртя волана, отклонявайки се от един рейнджроувър, спрял насред пътя. Тази кола беше странна — цялата надраскана с някакви рекламни надписи, напълно изгнила, с изпаднал на земята двигател. Най-вероятно в реалния свят отдавна я нямаше, а в Сумрака доизгниваше нейният информационен фантом — това се случва понякога с предмети, които по една или друга причина са били дълго време обект на човешко внимание. Последствия от някое ПТП?
— Не, трябва по-дълбоко — изрече внезапно Хесер.
И в този момент той наистина ме смая. Изсумтя — и светът наоколо съвсем се обезцвети.
Бяхме във втория слой на Сумрака.
Къщите станаха дървени. Дървените сгради на девет-десет етажа изглеждат много странно, честна дума. Улицата се превърна в черен път, криволичещ и покрит с буци пръст. Хората почти изчезнаха, те са трудно различими от втория слой. Всичко посивя. Вместо коли над пътя висяха облачета пара — като издишванията на човек в студен ден…
Е, и разбира се, беше станало много студено.
А колата отново се промени.
Много забележимо, и то в положителна насока.
Приготвилият се за скок елен на капака се трансформира в крилата девойка.
Известно време гледах емблемата във вид на две преплетени латински букви „R.“. После попитах:
— Борис Игнатиевич, нали предпочитахте колите родно производство?
Хесер караше безмълвно ролс-ройса „Фантом“ по празния път, безгрижно носейки се през парата и човешките сенки. Повечето нямаше да забележат нищо. Някои щяха да усетят за секунда хладен полъх върху кожата и щяха да почувстват глуха, безнадеждна тъга по нещо прекрасно, завладяващо… което никога нямаше да изпитат. В такива случаи американците казват: „Някой мина през гроба ми“.
Всъщност нещата са малко по-страшни — в този миг през теб минава Различен.
— Всички лъжат, Антоне — обади се неочаквано Хесер. — Всички лъжат.
Изглежда, той все пак гледаше телевизия.
А консерватизмът му беше равен на патриотизма.
— Хубава кола — признах аз. — Така… между нас казано, разбира се.
Движехме се из втория слой със същата скорост като в нормалния свят. Като не смятаме това, че на пътя нямаше задръствания. Но Хесер, естествено, не го интересуваше това. Главното беше, че времето тук течеше много по-бавно, отколкото в реалността. Щяхме да пристигнем при Семьон буквално минути след обаждането.
Впрочем този, който отиваше при него, можеше също да се движи през Сумрака. И даже да се спусне на някой по-дълбок слой.
Разбира се, ако изобщо някой отиваше при него.
Внезапно Хесер изруга. По принцип не знаех езика, на който заговори. Навярно на него се е говорело в Тибет в детските му години. Но интонацията не предизвикваше съмнение — шефът ругаеше.