— А не Ви ли е жал за момчето?
Хесер сви рамене.
— Не можеш да се погрижиш за всички. Ако заради сълзата на едно дете трябва да пролеят кръвта си десетки Различни — нека си реве. Но не искам да го предавам на заколение, без да се опитам да направя нещо.
— Значи ако Тигъра дойде…
— Нощният патрул няма да се сражава с него.
— Това е подло.
— Това е честно. Ако Инквизицията беше дошла на помощ — щяхме да имаме някакъв шанс. Вероятно. Но те ни отказаха. Сега всичко зависи от това с колко време разполагаме до идването на Тигъра. Ако дойде на сутринта — вероятно ще успея да тласна момчето. Нека каже пророчеството си… а аз изобщо няма да го слушам. Нека го измърмори в тоалетната. Или в някоя хралупа, като Еразъм… мога да създам специално дърво е хралупа. Но ако Тигъра дойде през нощта…
— Борис Игнатиевич, а как се казва в оригинала? — попитах аз. — На Блейк? Предутринната звездна светлина? Или „в часа, когато небето цяло се запали“?
Хесер помълча няколко секунди. След това изрецитира:
— Шибано — казах аз.
— Много се надявам, че в руски условия преводът е по-важен от оригинала — рече Хесер.
— Когато звездите хвърлиха копия… — казах аз. — Може би това е именно за изгрева? Не за появата на звездите на небето? Тези поети… са такива поети…
— Литературоведите твърдят, че това по принцип е алюзия за „Изгубения рай“ на Милтън. И тук става въпрос за падналите ангели, които били победени, паднали от небесата и били оплакани от останалите ангели… Прав си, Антоне, поетите са такива поети… Иди ги разбери какво имат предвид.
Приближих се към прозореца и погледнах московското небе. Обичайното ниско московско небе. Звездите не се виждаха, макар че вече се беше стъмнило и би трябвало да се появят. Дъжд… дъждът е напълно възможен.
— Антоне, нищо не можеш да направиш — изрече меко Хесер. — Аз също не мога. Нито пък целият Патрул накуп. Иди си, а аз ще работя с момчето. Надявам се, че ще успея.
Шефът, разбира се, е прагматик. И в своя прагматизъм той без колебание ще даде хлапето както на съществото от Сумрака, така и на истински тигър в зоологическата градина — стига да реши, че това е по-малкото зло. Но просто от упоритост ще направи всичко, което е възможно, за да го спаси…
Знаех това.
— Ще бъда в офиса — казах аз. — Ако има нещо, повикайте ме, Борис Игнатиевич…
Хесер кимна.
— Разговорът ни в тайна ли ще остане? — попитах аз за всеки случай, когато вече наближавах вратата.
— Както прецениш — отговори неочаквано Хесер.
Забавих крачка. Погледнах към шефа.
И излязох, като затворих вратата след себе си.
В стаята на дежурните седяха трима — Лас, Семьон и Алишер. Те не обсъждаха момчето пророк, нито пък Тигъра. Разговорът им беше доста по-възвишен.
— И в този момент осъзнавам — разказваше Лас, — че са ме осенили спокойствие и душевен мир. Значи решението ми да стигна до Бога е правилно!
— И още как, след бутилка коняк — отбеляза Алишер. — Здравей, Антоне!
— Здрасти — казах аз, сядайки на масата. Стаята на дежурните е доста обширна, но заради двата дивана, голямата кръгла маса с кресла около нея и кухненския бокс до едната стена, свободното пространство не е много.
— Конякът няма нищо общо! — възмути се Лас. — Ти вярваш ли в Аллах?
— Вярвам — отвърна Алишер. — Затова и не пия.
— А бира?
— Пия бира. Но пророкът е казал, че първата капка вино убива човека, нищо не е говорил за бирата.
— Извинения — отсече Лас. — И какво иронизираш вярата ми в Бог?
— Не я иронизирам — отговори спокойно Алишер. — Много е хубаво, че вярваш. Само не бива да бъркаш състоянието на опиянение с божествено откровение. Някак грозно се получава.
Лас само махна с ръка:
— Лекото опиянение помага на човек да смъкне от раменете си веригите на условностите и да разкрепости съзнанието си.
— Това изобщо не е сред условията за божествено откровение — изсумтя Семьон. — Аз пък обичам да ходя на църква, там е едно спокойно, мирише на хубаво и аурата е добра, светла. Но не усещам Бога.
— Ще дойде и твоят миг! — каза тържествено Лас. — Ще почувстваш Бог в себе си. Та нали си добър човек.