— Навярно си спомня за майка си — каза Глиба със съчувствие. — Аз нали също попаднах в Патрула като дете, страшно ми беше мъчно за семейството ми…
— Борис Игнатиевич, може ли да поговоря с него? — помолих аз.
— Опитай — съгласи се с лекота Хесер. — Не мисля, че това ще помогне, но опитай. Само не се увличай, вече е почти дванайсет, на момчето му се затварят очите…
Тримата ме изпратиха със съчувствени и одобрителни погледи, но без никакъв ентусиазъм.
Инокентий Толков, на десет и половина години, пророк първо равнище, още не беше заспал. Седеше на пода покрай планината от играчки, с които се беше сдобил заради щедростта на Нощния Патрул, и въртеше в ръка телефон играчка. При появата ми се смути и остави телефона върху разноцветната купчина — играчката беше за съвсем малки деца, няколко големи копчета с цифри, при натискането на които свиреше някаква весела китайска музика, и бутон, при натискането на който можеш да запишеш някоя своя фраза. Когато Надя беше на три, тя също имаше такъв „телефон“.
Почувствах се съвсем зле.
— Здрасти, Кеша — казах и седнах до него на пода.
— Добър вечер, чичо Антоне — отговори Кеша.
— Каква съкровищница имаш — изрекох аз неловко, измъквайки от планината вертолета играчка. — Моята Надя искаше да си поиграе с него…
— Отнесете й го — отвърна спокойно Кеша. — На мен нали няма да ми трябва.
Погледнах го в очите — и моето „зле“ се превърна в „ужасно“.
— Какви ги говориш? — попитах престорено бодро.
— Чичо Борис ми разказа всичко. Че ме преследва звяр от Сумрака. И че Вие няма да можете да го спрете.
— Защо? — попитах, обръщайки се, естествено, не към момчето. — Защо?
Но Кеша отговори:
— Той каза, че това е последният шанс да ме мотивира. Че съм длъжен да се стегна и да кажа пророчеството. Тогава звярът ще ме остави на мира.
— И?
— Не ми се получава. — Момчето виновно сведе поглед. — Старах се, честна дума! Извинявайте…
Той даже и ни се извинява…
— И после какво? — попитах аз.
— Чичо Борис каза, че щом не се получава, не си струва да се мъча напразно. Трябва да легна и да поспя. Звярът може и да не дойде. И тогава всичко ще бъде наред, а утре непременно ще се получи.
— Но ти не си легнал да спиш — казах аз.
— Страх ме е — отвърна простичко момчето.
— Ти наистина ли се стара? — попитах.
— Да. Естествено, да не съм глупак? Но чичо Борис каза, че ако няма надежда, няма защо да се старая напразно.
Той вдигна поглед към мен и ме попита:
— Тръгвайте, наистина. Аз ще си поиграя малко и ще си легна.
— Ако няма надежда… — казах аз. — Ако няма надежда… — Потупах се по джобовете. Извадих телефона си. — Почакай, Кеша…
Общо взето, да се обаждаш на десетгодишната си дъщеря в полунощ не е най-правилното от педагогическа гледна точка решение. Но не успях да се обадя — телефонът звънна в ръцете ми и аз го поднесох към ухото си.
— Да?
— Тате, ти искаше да ми се обадиш? — Гласът на Надя не беше никак сънен и бе абсолютно овладян.
— Исках.
— Сражавате ли се? С този звяр?
— Не, Надя, няма да се сражаваме с него. Не можем да го победим.
— А ако…
— И ти няма да се сражаваш с него!
— Но ти нали искаш да дойда? — уточни Надя.
— Да, но съвсем не за да се сражаваш с него, а за да… — започнах аз.
Полъхна хлад. Във въздуха се появи овал от тъмно сияние, заобиколен от бели искри. От него пристъпи Надя — боса, облечена само с розова пижама.
— … за да се появи надежда при Кеша — довърших аз, гледайки дъщеря си.
— Татко, при мен се получи като при Хесер! — каза радостно Надя. — Ой. Здрасти!
Не, Надя не се смути. Затова пък Кеша се изчерви и сведе поглед.
— Надя, боя се, че имаме много малко време — рекох. — Може би само няколко часа. Кеша трябва да каже първото си пророчество. Той знае как. Но не му се получава. Струва ми се, че ти можеш да му помогнеш по някакъв начин.
— Може ли да го целуна? — попита Надя с невинен глас. — За въодушевление? В анимационните филми винаги помага.
Ама че малка… малка… не, не вещица, разбира се. Но в нея има нещо от вещиците. Както във всяка жена.