— Надя, моля те — повторих аз уморено.
В очите на момичето блеснаха сълзи. Тя стисна устни, кимна, и до нас се отвори портал. Погледнах към Тигъра — той вече беше изминал половината коридор. Не ни атакуваше, ние не му бяхме врагове… Бяхме само пречки, той отиваше да убие пророка.
Хванах Надя за ръката и я поведох към портала…
И в този момент Тигъра се спря. Вдигна ръка, съвсем по човешки потърка челото си. И се усмихна.
Зад гърба ни се отвори врата и малкият пророк Кеша излезе в коридора. Той беше вир-вода, сякаш го бяха накарали да се занимава с физкултура. Очите му бяха леко сънливи и смръщени, гледаше ни объркано и едва ни разпознаваше. От носа му течеше кръв.
— Всичко е наред — каза Тигъра. — Тръгвам си.
Изглежда, той смяташе просто да си тръгне — по коридора. Но подът под краката му внезапно пропадна, настрани пръснаха бетонни парченца и дъски. Създаденият от Жермензон още в първата битка голем все пак беше догонил противника си.
С израз на крайно смайване Тигъра пропадна в ямата, където земята клокотеше като кипяща каша. Мярнаха се ръцете на голема, краката на Тигъра… за секунда ми се стори, че виждам дълга ивичеста опашка, стърчаща от земята като гигантски червей…
И всичко изчезна.
— Боя се, че големът не го уби — каза Жермензон. — Боя се, че Тигъра просто не счете за нужно да се сражава…
Цветната паяжина угасна. Хесер и Жермензон се спогледаха и бавно започнаха да се усмихват.
Наведох се към Надя и попитах:
— Как му помогна?
Надя се обърна към Кеша, вдигна се на пръсти и прошепна в ухото ми:
— Казах му, че ако веднага не каже глупавото си пророчество, ще го набия и ще кажа на всички, че го е набило момиче.
— И той повярва ли? — попитах аз.
— Фраснах го по носа.
Извадих от джоба си носна кърпичка и се приближих към момчето. Подадох му кърпичката и казах:
— Отметни глава назад и притисни това към носа си. Сега ще повикаме… доктор.
И докато той объркано отмяташе глава, аз разтворих пръстите му, взех здраво стиснатата играчка и я пъхнах в джоба си.
— Провървя ни — каза Хесер, приближавайки се. — Пророчеството не прозвуча, Тигъра си тръгна. Поздравявам те, малкия, всички неприятности се разминаха.
— Провървя ни — повторих аз след Хесер.
Телефонът играчка, който бях взел от Кеша, прогаряше джоба ми. Не знаех дали ще рискувам да натисна бутона и да преслушам онова, което беше записано на него. И дали изобщо там е записано нещо.
Но добре поне, че сумрачната твар не разбира нищо от съвременните детски играчки.
Част втора
Смутни времена
Пролог
— Днес аз ще проведа урока — каза Городецки. — Анна Тихоновна е болна.
— А какво й е? — обезпокои се Павел. — Нещо магическо?
— Холецистит — отговори Антон.
— Това може да се излекува със заклинание — каза Павел. Той беше на малко повече от двайсет, но беше от поколението, израснало с компютърните ролеви игри и книгите за Хари Потър.
— Може — съгласи се Антон. — Но защо, ако може да се вземат жлъчегонни средства?
— С магия е по-бързо — не се предаваше Павел.
— И по-сложно. Колкото и да е странно, най-лесни за лечение чрез магия са смъртоносните заболявания. Баналните простуди, жлъчни колики и хемороиди се лекуват по-лесно с обикновени средства. При това винаги си струва да се икономисват силите и възможностите за магическа намеса.
— Защо? — Павел погледна към останалите ученици, сякаш търсейки подкрепа. — Ние сме много по-силни от Дневния патрул.
— Точно за това ще поговорим — кимна Антон. Разходи се из класната стая, разглеждайки учениците — десет Различни, бъдещи магове и вълшебници. Шестима възрастни, четири деца и юноши. Обичайните пропорции — възрастта, на която се удава да се определи, че един човек е Различен, е най-различна. Най-младият ученик, пророкът Инокентий Толков, беше на десет години и половина, най-старият, вълшебницата Галина Станиславовна — на петдесет и две. Някои от тях щяха да се присъединят към Патрула, други щяха да продължат да живеят човешкия си живот… е, почти човешки. — Според вас колко са учениците в Дневния патрул?