— А как е, да речем, в САЩ? — поинтересува се Давид Саакян. Седемнайсетгодишният гимназист беше иницииран само преди месец и се интересуваше от абсолютно всичко.
— В САЩ, Швеция, Зимбабве, Северна Корея, Естония, Бразилия — навсякъде пропорцията е една и съща. За съжаление се изясни, че нито общественият строй, нито стандартът на живот, нито господстващата идеология имат някакво влияние върху съотношението между потенциалните Светли и Тъмни. Затова то е константа. Разбира се, силните социални сътресения са предизвиквали изменения в една или друга посока, но те рано или късно се изглаждат. Принадлежността към християнската, мюсюлманската или която и да е друга религия също не променя пропорцията.
— Татко, но това не може да бъде! — възмути се Надя. — Хората навсякъде се държат по различен начин!
— Така е — кимна Антон. — Разбира се… Надежда Антоновна. От съществуващите в обществото морални директиви и норми зависи и поведението на хората. Разбира се, червените кхмери, терористите от Ал Кайда, порядъчните европейски бюргери и, да речем, комсомолците от трийсетте години на миналия век, биха се държали по съвсем различен начин в една и съща ситуация. Но това не би променило същността. Съотношението между алтруистите и егоистите дори сред монасите бенедиктинци и гестаповците е едно и също. Просто техният егоизъм и алтруизъм се проявява по различен начин.
— Но нали в това е цялата работа! — не се предаваше Надя.
— За хората. За тях, разбира се, разликата е огромна. За нас, уви, не.
— Защо? Ние нали трябва да правим живота по-добър?
— Как? Светлите Различни създадоха общество, деклариращо алтруизъм и всеобщо братство. Като резултат възпитаха чудовищни егоисти, които с радост предадоха всичко, което е било свято за тях.
— Не сме го предали ние! — Галина Станиславовна скочи от стола. Устните й трепереха. — Не ние! Нас ни предадоха!
— Нима? — попита меко Антон. — Спомнете си себе си през тези години, моля. Когато вождовете предават народа си, а народът не ги сваля, не си струва да се обвиняват само вождовете.
— Всяка власт развращава — каза Денис. — Светлите Различни би трябвало да вземат властта в свои ръце…
— И да подкарат с камшик хората към щастието? — усмихна се Антон. — Въпреки че те разбират това щастие по различен начин? А и сигурни ли сте, че властта няма да разврати Светлите Различни? Помислете над това. И напишете, моля, за следващия път есе на тема: „Какъв ще бъде човешкият свят, ако Светлите Различни решат да вземат властта“.
— Тогава в какво е смисълът на нашето съществуване? — попита рязко Галина Станиславовна. — Ако смятате, че не можем да повлияем върху човешкия живот, да го променим към по-добро?
— О, правилно — кимна Антон. — И още едно есе: „В какво е смисълът на живота на Различния?“.
Класът застена.
— Но ако ние… — започна Галина Станиславовна.
— В името на всичко свято, млъкнете! — помоли се Денис. — Само трето есе ни липсва!
Глава 1
Анна Тихоновна пиеше чай в кабинета на Хесер. Пред шефа също стоеше чашка, но той, изглежда, бе изцяло погълнат от отворения в компютъра документ.
— Как мина урокът? — любопитно попита старицата.
— Нормално. — Аз седнах срещу нея, възползвайки се от мълчанието на Хесер, и си сипах чаша чай. — Казах, че имате холецистит.
— Добре — кимна Анна Тихоновна. — Надявам се, че не сте твърде уморен, Антоне?
— Не, какви ги говорите! — казах, отпивайки от чая.
Анна Тихоновна беше жена със стара закваска. Разправяха, че когато наоколо няма свидетели, единствената ни учителка пие чая от чинийката. Тя не признаваше зеления чай, още повече презираше билковите запарки, наричани по недоразумение „чай“. Според нейните представи чаят трябваше да бъде черен като катран и силен като съвестта на грешник.
Или обратното. Черен като съвест и силен като катран.
И сладък.
Под внимателния поглед на старицата се предадох и сложих в чашката три бучки захар. Разбърках. Отпих.
Колкото и да бе странно, беше вкусно. Макар че вкъщи и през ум не би ми минало да пия чая със захар. А и тогава не би влязъл в гърлото ми.
— А защо Вие не обичате този урок, Анна Тихоновна? — опитах аз. — Помня и по мое време не водихте занятието… бяхте болна от грип. Тигърчето ни го водеше…
Помълчахме малко.