— Благодаря — казах аз. — Какво да ти донеса от Лондон?
Светлана махна с ръка.
— Само това оставаше, ти да ми избираш парцалките… В Лондон е най-старият детски магазин в света — „Хамли“. Мини оттам и купи нещо за Надя.
— От дрехите ли? — уточних аз.
— От играчките.
Изсумтях. Според мен дъщеря ни вече беше почти равнодушна към играчките. Ако имахме син — ясна работа. Бих купил някой радиоуправляем вертолет или сложен конструктор.
— Барби? — попитах аз, напрягайки въображението си.
Светлана въздъхна, усмихна се и обясни:
— Виж какво избират момичетата на нейната възраст и вземи него.
— Така и ще направя — зарадвах се аз. — И все пак, какво да ти донеса?
Спусна се някак неловка тишина. Чуваше се само телевизорът от гостната — тънките „анимационни“ гласчета водеха диалог: „Искам да знам в какво се състои смисълът на живота!“, „Тогава ти трябва кухненски комбайн, придаващ смисъл!“.
— Трябва ни кухненски комбайн — усмихна се на нещо Светлана. — Но не е задължително да го мъкнеш от Великобритания. Донеси ми нещото, което англичаните го правят най-добре.
— Световният език или империята?
— Хубавото уиски.
— Първо, уискито бива шотландско или ирландско, а не английско. И второ — откога си започнала да го пиеш?
— Ще го пробвам — усмихна се отново Светлана. — А после ти ще го изпиеш с приятелите си. И при това ще ти е чиста съвестта — ще си ми донесъл подарък.
Благосклонността на Хесер беше толкова голяма, че дори не ми се наложи да си правя труда да поръчвам такси — в седем сутринта Семьон дойде да ме вземе.
— Ето ти подаръци за Еразъм — той махна с ръка на лежащата в багажника претъпкана найлонова торбичка, олепена със скоч.
— И какво има там?
— Не знам. Какво носят за подарък от Русия? Водка, хайвер…
— Матрьошки и балалайки — отговорих му аз в същия тон. Отворих куфара и пъхнах там торбичката. Противно на всякаква логика, тя се побра спокойно в претъпкания куфар.
— Света е направила „торба“? — попита Семьон.
— Да. Кой знае защо, й се струва, че пътуването ми ще продължи цяла седмица.
— Аз бих повярвал на Света — изрече Семьон сериозно.
— Че аз й вярвам.
След като тръгнахме, когато вече излизахме на „Ленинградка“, Семьон неочаквано попита:
— Антоне, ще ми позволиш ли един личен въпрос?
— Давай.
— Как са нещата между теб и Светлана?
— В какъв смисъл?
— В най-прекия. Как са отношенията ви?
— Много добри — казах аз. — Приятелски. Дружески. Пълно взаимно разбиране.
— Това не е най-необходимото в едни семейни отношения — рече наставнически Семьон. — Между мен и теб би трябвало да има приятелски и дружески отношения, ако воюваме заедно. А в леглото и на кухненската маса приятелството е неуместно.
Помълчах малко, после спуснах стъклото откъм моята страна, извадих цигара и запалих. Ленинградското шосе беше пълно с коли, но Семьон караше бързо и с лекота.
— Откъде изведнъж ти хрумна такава тема? — попитах аз. — Смотан психотерапевт…
— Искам да ти помогна — обясни Семьон. — Все пак дълго време живея на света, много неща съм видял. Отначало нещата са ви тръгнали зле, нали? И ти, и Света сте силни личности, трудно се приспособявате към другите, дори и да имате желание. После нещата някак са потръгнали. А когато ви се роди дъщеричката, е станало съвсем хубаво, нали? А после, когато попорасна — нещата отново са тръгнали зле. По приятелски.
— Е, и? — попитах аз, жадно дърпайки си от цигарата.
— Нужно ви е сътресение — каза Семьон невъзмутимо. — Например трябва да се скарате здравата, с чупене на съдове, може и да се посбиете. Временно да се разделите, сърдити един на друг. Но това е трудна работа, заради дъщеря ви… Още по-хубаво ще е, ако й изневериш. Нали никога не си изневерявал на Света?
— Слушай, защо не идеш на… — Започвах да се нервирам не на шега. — Майка ти не те ли е учила като малък да не си пъхаш носа в чуждите семейни дела?
— Не, майка ми обожаваше да се намесва в чуждите свади — отвърна Семьон. — Антоне, само не се сърди, но никой друг няма да ти каже тези неща. А аз много ви обичам двама ви със Света. И искам всичко да ви е наред.
— И ни съветваш или да се посбием, или да си изневерим?