— Аз самият съм прост човек и методите ми са простички — усмихна се Семьон. — Можете и да се обърнете към психотерапевт, да походите някоя друга година, да полежите на кушетките и да си поговорите за живота…
— Да те… — Запратих некултурно угарката през прозореца.
— Антоне, нещо наближава — каза Семьон. — Повярвай на усета ми. Идват тежки времена, и добре би било всички да ги посрещнем въоръжени. Без раздори в душите, в семействата…
— Ами вземи се ожени самият ти, укрепвай клетките на обществото.
— Моята любима беше човек, и тя умря — отговори простичко Семьон. — Нали съм ти разказвал. А аз, изглежда, вярвам в единствената любов. Като теб. Добре, не се обиждай, не си го слагай на сърцето.
— Да бе, първо ме натовари, после — „не си го слагай на сърцето“… — промърморих аз. — Да ти донеса ли нещо от Лондон? Уиски…
— Аз и тук си купувам уиски — махна с ръка Семьон. — Знаеш ли какво, намини през магазин „Фортрън и Мейсън“, това е на Пикадили. Купи ми буркан мед от Йоркшир, много го обичам, у нас не може да се намери.
— Светът се е побъркал — казах аз. — Попитах Света, а тя ме помоли да й донеса уиски. А ти, здрав и пиещ мъж, искаш буркан английски мед!
— Аз обичам чай с мед — рече невъзмутимо Семьон. — А ти, като умен и любящ мъж, трябва сам да измислиш какъв подарък да купиш на жена си, а не да я питаш какво да донесеш. Дори и да е буркан мед, но сам да си го измислил.
Глава 2
Приземяването ни на „Хийтроу“ не беше от най-сполучливите. Не, със самолета всичко си беше наред, долетяхме по разписание, докоснахме пистата плавно, бързо се скачихме с ръкава.
Но точно преди нас на същия този четвърти терминал отнякъде пристигна полет от Югоизточна Азия — или от Бангладеш, или от Индонезия. И сто и петдесет руски пътници се оказаха на опашката за паспортната проверка зад гърбовете на двеста мургави азиатци.
Всеки от тях носеше със себе си куп документи. Съдейки по книжата, всички те възнамеряваха да учат в „Оксфорд“ или в „Кеймбридж“, да инвестират в икономиката стотици хиляди паунда или да получат милионерско наследство. Общо взето, бангладешците-индонезийци имаха толкова много основания за пребиваването си, че веднага ставаше ясно — на повечето им предстоеше да работят в ресторантчетата, на строежите и във фермите на Британия. Служителите на паспортната проверка — които в по-голямата си част също не бяха англосаксонци по рождение — прекрасно разбираха това и проверяваха книжата крайно придирчиво. От време на време проверката приключваше с това, че отвеждаха пътниците встрани — за по-нататъшно разследване…
Пътниците от нашия самолет, които имаха британско гражданство, бързо преминаха през отделни гишета. Не бяха малко и онези — по моя преценка около двайсет процента — от летящите за Лондон, които бяха „слуги на двама господари“. Останалите стояха мрачно в дългата криволичеща редица. Мъжете, мечтаещи да запалят цигара след полета, се мъчеха. Децата, на които им беше доскучало в самолета, капризничеха. Жените, мечтаещи да се разходят по Пикадили и да нападнат магазините на Оксфорд Стрийт, изпращаха есемеси и ровеха в чантите си.
Аз, разбира се, можех и да не чакам на опашката. По един или друг начин. В края на краищата, можех просто да вляза в Сумрака и да мина покрай човешката паспортна проверка — пред очите ми така постъпи един младеж, когото дори не бях заподозрял, че е Различен. Честно казано, ако нямах виза в паспорта, щях да постъпя точно така, без ни най-малко колебание.
Но ми беше неудобно. По-назад на опашката търпеливо стоеше жена с две бебета, които тя при това и кърмеше едновременно, „по македонски“. Между, другото, след известно време я изпратиха на отделна малка опашка за онези, които минават без чакане. Пред мен имаше и деца, и старци. Но какво да се прави — долетяхме в неудачен момент, а за Европа измиращите руснаци си остават същият подозрителен „Трети свят“, както и всяка пренаселена азиатска страна. Може би дори още по-подозрителен — тъй като Русия, макар и да се е съгласила да играе ролята на страна от Третия свят, от време на време все още проявява някакви амбиции и се притеснява да стане колония открито.
Общо взето, изпълнен с благородство, реших да си изчакам реда на опашката заедно със съотечественищипе ми. И през първия половин час искрено се гордеех с постъпката си.
През втория половин час останах на опашката само и единствено заради ината си и заради разбирането, че ако кажа заклинание и подмина паспортната проверка, това ще е равносилно да призная собствената си глупост.