Към мен нямаше особени въпроси. Служителят (съдейки по тюрбана — сикх) хвърли един поглед на визата, поинтересува се дали съм дошъл задълго в Британия, получи отговор, че съм за два-три дни, кимна и удари печат в паспорта ми.
Проверките през Тъмния и Светлия патрулен ги минах без никакво забавяне — аурата ми на Висш Различен внушаваше уважение.
Чакането на опашката така ме измори, че не се възползвах от толкова удобния за мен влак към гара Падингтън. Излязох от летището, свърнах наляво, където, отдалечени на подобаващо разстояние от приличните хора, си тровеха здравето пушачите. За жертвите на никотиновата зависимост беше оборудван малък стъклен карцер под открито небе. Впрочем измъчените пасажери и облечените в униформи служители на летището пренебрегваха правилата и пушеха на чист въздух.
Аз също запалих. Наблизо красива дългокрака девойка със скъп алуминиев куфар пушеше тънка цигара и ругаеше по телефона някой си Питър, който не я беше посрещнал навреме. Между другото, девойката беше рускиня, но говореше и ругаеше на английски виртуозно. След като приключи разговора си, тя съкрушено поклати глава, веднага се обади в Москва и започна да обсъжда със своя приятелка разликите в манталитета на руските и английските мъже.
Усмихнах се и тръгнах към пиацата на такситата. Дълга редица високи файтони, сред които имаше и старинни, и съвсем съвременни, търпеливо чакаше клиенти.
Хотелът, в който ме беше изпратил Хесер, се оказа най-обикновено евтино лондонско хотелче, разположено в Бейсуотър — район, който се славеше с подобни хотелчета. Или напротив, не се славеше — заради изобилието от евтини жилища за туристите. На хотела нямаше никакви видими само в Сумрака знаци като например ин и ян, което традиционно означаваше „приятелско място за Различните“. Създаваше се впечатлението, че след като ми беше купил билет за бизнес класата, Хесер беше решил да компенсира, като икономиса пари за жилището ми.
Или все пак имаше някакъв смисъл от престоя ми в тризвездния хотел „Дарлинг“, заемащ два от входовете на стара викторианска къща (бели стени, колони до входа, дървени рамки с едно стъкло)?
Стаята се оказа типична за такъв род хотели — тоест малка, с тясна врата, нисък таван, миниатюрна баня. Но санитарната техника беше нова, европейски тип, имаше и плосък телевизор със стотина спътникови канали, където сред китайските и арабските се бяха промъкнали и два-три руски. Не липсваха и минибар, и климатик. Леглото също се оказа неочаквано широко и удобно.
Ставаше. И без това не бях дошъл тук да си вися в стаята.
Заниманията ми от тук нататък зависеха изцяло от мен. Можех да се разходя по магазините, да купя сувенири и да поседя в някой пъб на халба бира, отлагайки работата за утре. Можех да отида на гости на Еразъм — безцеремонно, без покана. Можех да се разходя през Хайд парк до Белгрейвия, където се намира офисът на лондонския Нощен патрул, и да помоля за съдействие.
А можех и да се обадя на господин Еразъм.
Извадих телефона си. Без да проявява особена хитрост, господин Еразъм Дарвин сега се наричаше по френски маниер Еразъм дьо Арвин. И когато чух гласа му в слушалката, даже разбрах причината — той говореше с лек акцент, който всеки съвременник би разпознал като френски.
Но всъщност това беше отзвук от отминали времена. Акцент от седемнайсети век.
Обикновено говорът на старите Различни не се различава особено от съвременния. Езикът се променя постепенно, новите думи и интонации влизат плавно в речника на Различните, остават само някакви отделни старомодни думи или фрази. Колкото повече Различният общува с хората, колкото по-активно работи в Патрула, толкова по-трудно е да се определи възрастта му по говора.
Но ако Различният е намалил общуването си със съплеменниците си и хората до минимум…
Оттам идваше акцентът. И самият старомоден маниер на говорене. И отделните думички… ако бях учил английски като нормалните хора, а не го бях попил по магически път, едва ли щях да разбера много…
— Еразъм е на кабела и целият съм в слух.
— С Вас говори Антон. Пристигнах от Москва и за мен е много важно да се срещна с Вас, господин Дарвин… Бих искал да си поговорим… за тигрите…
Настана кратка пауза. После Еразъм каза:
— Дълго чаках обаждането твое, Антоан. Не мислех, че ще дойдеш от Москва, Видях те гал…