— Видели сте ме? — не разбрах аз.
— Знаеш, че пророк съм аз — съобщи Еразъм. — Пристигай тук, съдбата няма да препятствам и ще те приема.
— Много благодаря — казах аз, леко объркан от такава доброжелателност.
— Празна работа е благодарност да изказваш, Антоан. Адреса знаеш, хвани файтон и идвай незабавно.
Господин Еразъм дьо Арвин, оттеглил се от активна работа пророк на Дневния патрул и познавач на интимния живот на растенията, живееше край парка. По принцип хотелът, в който бях отседнал, също беше разположен до парк, но между Хайд парк и Риджънтс парк има голяма разлика. Макар и двата да принадлежат на кралицата, първият е повече „народен“, по-шумен и обикновен. И в близост до него може да се намери всичко, което човек може да си представи — от скъпи вили и разкошни магазини (откъм страната на Темза) до евтини хотели и етнически квартали, заселени с китайци, албанци и руснаци (това е откъм страната на гарата, където някога е пристигнал най-симпатичният от английските имигранти — мечето Падингтън).
Риджънтс парк е заобиколен от скъпи къщи, земята около него принадлежи на кралицата — те не може да бъдат купени, а само наети, пък макар и за стотина години, така че никой от домакините на разкошните вили и струващите милиони паунди жилища не би могъл да каже с пълно основание: „Моят дом е моя крепост“. Впрочем, това не смущаваше никого — във всеки случай, докато минавах край парка, забелязах и паркирано бентли с изписано върху табелата за номера „Армани“, и две-три лица, които бях виждал или в киното, или върху първите страници на вестниците.
Какво пък, ако си живял на света повече от триста години и не си натрупал достатъчно пари, за да живееш, където си поискаш, значи си пълен идиот. Такива, естествено, се срещат и сред пророците, но Еразъм явно не беше от тях. Така че, естествено, можеше да си позволи вила край Риджънтс парк.
Впрочем, реалността дори надхвърли очакванията ми.
Предпочитах своя телефон с вграден навигатор пред картите — както схематичните туристически, така и детайлните полицейски. Не ми се искаше да се пуля в екрана като маниак джаджофил, така че просто си мушнах слушалките в ушите и тръгнах, подчинявайки се на командите, които изричаше приятен женски глас. Както всички знаят, освен стандартните гласове, в интернет могат да се намерят стотици приставки за навигатора: ако искаш, пътя ще ти показва високопарният Горбачов или бавният Елцин, резкият Путин или суетливият Медведев, а за особени ценители ще се намерят и Ленин — „Вървете по правилния път, другари!“ — и Сталин — „Отклонявате се надясно!“. При мен звученето имитираше някакъв стар филм: „Наляво, милорд“, „Надясно, милорд“ и това ми харесваше — някак много добре хармонираше с господин Еразъм.
Така че отначало вървях покрай Риджънтс парк, с любопитство поглеждайки към скъпите вили и старинните сгради — или червени тухли с кулички и еркери, или бели и с колони. Районът беше напълно туристически, така че се срещаха и знаменитите червени телефонни будки (които, колкото и да е странно, се използваха и във века на клетъчните телефони), и внушителните кутии на кралската поща (и пред очите ми пъхаха писма в тези кутии). Цялото това ретро, което толкова умилява туристите, наистина изглеждаше уместно и не изкуствено, и за пореден път ме прободе печалната мисъл за Москва. Какъв можеше да е моят град, ако не го бяха сривали със земята, преустройвали, ако не го бяха разкъсвали на части, извличайки печалба от всяко кътче земя? Разбира се, съвсем различен, но също жив и интересен… а не сегашното струпване от унило ново строителство, овехтели сталински сгради и редки, в повечето случаи напълно престроени старинни къщи.
Навигаторът прошепна: „Наляво, милорд“ и аз послушно влязох в един от входовете на Риджънтс парк, озовавайки се в царството на могъщи дървета, благоуханни цветя и разхождащи се по алеите хора. Лондончаните тук вероятно бяха по-малко от една трета срещах все повече и повече туристи с фотоапарати.
Интересно къде ли живее Еразъм? В колиба насред любимите си растения?
Потиснах желанието си да погледна в екрана. По-интересно беше да вървя по команда. Оказа се, че в паметта на навигатора ги има дори най-тесните пътечки и аз навлизах все по-надълбоко в парка. Разбира се, тук нямаше нищо наистина диво, не можеше и да има, но туристите започнаха да намаляват.
По едно време видях огромно здание, разположено, както ми се стори, в парка или на самата му граница. Всъщност по границата на парка се точеше алея, покрай която се издигаше и сградата. Тя напомняше повече от всичко на най-добрите образци на сталинската архитектура — присъстваха дори статуите на корниза под покрива, само че не можах да разбера кого именно изобразяват — или митологични персонажи, или видни деятели на британската култура и политици, или представители на различните народи на Британия. Съдейки по паркираните пред сградата коли, тук живееха хора с многомилионни сметки в банките.