Но навигаторът ме поведе нататък по алеята.
Какво, той да не живее наистина в колиба?
— Направо, милорд — каза навигаторът. — Пристигаме, милорд.
Спрях се с недоумение. Пред мен стоеше древна църква. Е, не църква, но нещо църковно — абатство или манастирска сграда… Странна архитектура, с две крила, като имение на помешчик, но явно имащо отношение към култовите съоръжения.
— Направо, милорд.
Дясното крило на абатството наистина изглеждаше по-различно. Е, имаше същите обрасли с мъх каменни стени, витражни прозорци, високи резбовани порти.
Но това беше жилищен дом. По-точно — жилищна част на църквата на абатството.
И защо не, всъщност? Още повече в Англия. Имало е църква. Към нея е имало дом на свещеника… на викария, по-точно. Църквата — на Бог, жилищната сграда — на хората. В църквата отдавна няма служби, потомците на викария… стоп, а той може ли да има потомци? Навярно да, та това не са католическите свещеници с техния целибат… те са си избрали друг път. Е, и някой рано или късно е продал дома си на господин Еразъм. А може би домът е принадлежал на семейство Дарвин и той го е получил по наследство?
Вратата се отвори в момента, в който се приближих към нея и се спрях, чудейки се какво да направя — да натисна ли бутона на звънеца, или да почукам с тежкия бронзов чук на портата. Един възрастен пълен белокос господин със старомоден костюм от туид ме гледаше с интерес.
— Господин Еразъм? — попитах аз.
— Мосю Антоан? — Той или се беше вживял в образа си на французин, или не можеше да свикне докрай с мисълта, че не съм гал. Затова пък архаизмите на езика му бяха практически изчезнали. — Влезте. Чаках Ви почти век.
— Извинявайте, че толкова се забавих — отвърнах неволно аз.
В жилището на Еразъм Дарвин можеха да се снимат исторически филми. При това — най-различни. Кухнята, в която влязох подир домакина, беше обзаведена по последната дума на техниката през седемдесетте години на миналия век. При това по-скоро седемдесетте на американците — много хром, стъкло, умилително-наивен дизайн. Дарвин наля кафе от огромна кафе машина със стъклен контейнер за зърната най-отгоре. Докато мелеше кафето, машината тътнеше като излитащ авиолайнер. На една от масите под разноцветно витражно стъкло стоеше проблясващ кухненски комбайн, отстрани на който беше написано „Cuisine Art“. Марката на хладилника също беше непозната.
Еразъм сложи в поднос чашките за кафе, каничката за сметана и захарницата, вдигна го и ме поведе към хола. Тук седемдесетте години на миналия век бяха капитулирали безславно пред двайсетте или трийсетте години — благородно протрити кожени мебели; навсякъде тъмно дърво — и в мебелите, и в стенните панели; мраморна камина… при това, за мое смайване, в нея горяха истински цепеници! Доколкото знаех, това беше строго забранено — навремето, когато се е провеждала битката със знаменития лондонски смог, всички камини в града са минали на газ. Разбира се, тук нямаше никакъв телевизор, затова пък имаше лампов радиоприемник, дървен и солиден, наподобяващ малък шкаф.
— Замръзнахте ли, Антоан? — попита Еразъм. — Може би малко порто с коняк?
— Навън е лято — казах аз учудено. Понякога ми трябва време да осъзная дори елементарни неща. — А… впрочем… тук при Вас е толкова прохладно. Дебели стени, а? Благодаря, с удоволствие ще пийна глътка порто с коняк.
Върху лицето на Еразъм се изписа облекчение.
— Но, разбира се, Вие сте от Моск… Русия! — радостно възкликна той. — Не би трябвало да Ви смущава пиенето от сутринта!
— Вече е почти обяд — драматично изрекох аз, настанявайки се удобно в дълбокото кожено кресло.
— По дяволите портото! — възкликна Еразъм. — Хубавото добро старо ирландско уиски!
Какво пък — триста години са напълно достатъчен срок не само за да се сдобиеш с част от абатство в центъра на Лондон, но и за да станеш алкохолик.