Еразъм извади няколко бутилки от широкия бюфет, чиито рафтове бяха закрити от вратички с мътно матирано стъкло. Придирчиво ги огледа и избра една, на която нямаше никакъв етикет.
— Сто и петдесет годишно — съобщи той. — Имам и по-старо уиски, но това няма особено значение. Важното е, че тогава бензиновите двигатели още не тровеха природата с вонята си, ръжта си беше ръж, малцът — малц, а торфът — торф… За Вас с лед ли, Антоан?
— Не — казах аз, по-скоро от учтивост, за да не карам Еразъм да ходи до кухнята. — Чисто.
— Правилно! — одобри Еразъм. — Ледът е за недодяланите жители на колониите. Ако потрябва, имам чиста ирландска вода…
Той сипа по съвсем мъничко от уискито. Докоснах тъмната, почти черна напитка с устни.
Стори ми се, че съм отпил от торфено блато.
А после — че съм отпил течен огън.
Еразъм ме гледаше, тихо подхилквайки се.
— Трябва да свикна — казах аз, оставяйки чашата. — Много е… необичайно.
— Хареса ли Ви?
— Засега не мога да кажа — признах си честно аз. — Но едно мога да твърдя със сигурност — напитката е уникална. „Лагавулин“ не може дори да се сравнява с него.
— Ха — изсумтя Еразъм. — „Лагавулин“ и „Лафройг“ са за изнежените съвременни човечета… А Вие сте откровен, Антоан. Това ми харесва.
— Какъв смисъл има да се лъже пророк? — свих рамене аз.
— Е… какъв пророк съм аз… — смути се неочаквано Еразъм, отпивайки от мощната си напитка. — Така… предсказателче… Да, ще се старая да говоря ясно за Вас, но не общувам често с хората… Ако Ви се сторя излишно старомоден — веднага ми кажете.
— Добре. — Взех найлоновата торбичка и я подадох на Еразъм. — Ръководителят на московския Нощен патрул ме помоли да Ви предам това.
— Пресветлият Хесер? — заинтересува се Еразъм. — И какво има вътре?
— Не знам — свих рамене аз.
Еразъм взе от полицата на камината малко ножче за хартия и се зае да отваря пакета с ентусиазма на петгодишно дете, намерило в коледната сутрин дългоочаквания си подарък.
— С какво ли съм заслужил вниманието на великия воин на Светлината… — мърмореше Еразъм. — И защо ме е удостоил с подарък…
Беше ми ясно, че излезлият в оставка Тъмен Различен се прави на глупак. Но за някого, който живее практически под ключ насред огромен, шумен град, това беше напълно разбираема слабост.
Най-накрая пакетът беше отворен и съдържанието му се озова върху ниската масичка за вестници. Както и предполагах, в торбичката имаше много повече неща, отколкото би трябвало да се събират. Там се оказа еднолитрова бутилка водка — при това стара водка, с дореволюционния правопис върху етикетите. Вътре имаше и трилитров стъклен буркан с черен хайвер. Несъмнено бракониерски — впрочем Хесер това едва ли го смущаваше, още по-малко пък щеше да смути Еразъм. Е, и най-сетне, там беше и шарената саксия, която бях свикнал да виждам на перваза на прозореца в кабинета на шефа. В саксията растеше дребно и страховито криво дръвце, което всеки майстор на бонзай би изкоренил от съжаление. Спомних си с известно смущение как по време на някакво проточило се съвещание Хесер разреши на желаещите да пушат, и аз гасях угарките си в саксията, поради липса на пепелници. А и не само аз.
Еразъм постави на пода водката и хайвера, без да ги погледне. А саксията с дръвчето сложи насред масата. Седна на пода и се вторачи в ботаническото недоразумение.
Дръвчето беше високо петнайсет сантиметра. Криво като стара маслина, почти окапало — само от една от клонките стърчаха оптимистично две листчета.
Еразъм седеше и гледаше дръвчето.
Аз търпеливо чаках.
— Изумително — каза той. Протегна се към чашата и отпи от уискито. Едва-едва обърна саксията и я погледна от друг ъгъл. После присви очи — и аз почувствах, че старият Различен гледа към дървото през Сумрака.
— Вие не сте в течение каква е същността на този подарък? — попита Еразъм, без да ме поглежда.
— Не, сър — въздъхнах аз. И внезапно си помислих, че Еразъм със сигурност е „сър“ — в изначалния смисъл на тази дума.
Дарвин стана и се разходи около саксията. После промърмори:
— Проклет да съм… Моля ви, Антоан, отстъпете крачка назад и се предпазете… аз ще поработя малко със силите…
Сметнах за благоразумно хем да се отдалеча, хем да направя „Щита на мага“, като за всеки случай взех и чашата с уискито. Това се оказа правилно решение — върнах се на масичката едва след четвърт час. През цялото това време той се занимаваше с бонзая. Потапяше в него търсещи заклинания, гледаше го през Сумрака и сам влизаше до третия слой, разтри в пръстите си малко пръст от саксията и дори я изяде, дълго мириса листенцата — и като че ли дори се зарадва, лицето му просветна, но после махна раздразнено с ръка и си наля още една доза уиски. През последната минута стоеше, поклащайки в длан огнено кълбенце, сякаш борейки се с изкушението да изпепели и саксията, и бонзая, и масата заедно с тях.