Но се сдържа.
— Предавам се — промърмори Еразъм. — Вашият Хесер наистина е велик… не мога да проумея смисъла на неговото послание. Не Ви ли помолиха да ми предадете някакви думи?
— Уви.
Еразъм свали сакото си и го хвърли върху свободното кресло. Самият той седна в другия фотьойл, потърка лицето си с ръце, въздъхна и промърмори:
— Остарявам… Е, Вие искахте да поговорим за тигрите, Антоан?
— Да. А Вие очаквахте моето идване, Еразъм?
— Всичко това е взаимосвързано… — Еразъм изобщо не можеше да откъсне поглед от бонзая. — Антоан — помоли той, — преместете растението на полицата на камината. По-късно ще се заема с него, ще направя всичко, каквото е по силите ми. Сигурен съм, че ще успея да разгадая загадката на Хесер… Но засега… не мога да го гледам спокойно, дразни ме… Кажете, как ме намерихте?
— Историята на Вашето детство не е тайна, уважаеми Еразъм — казах аз.
— Но тя не е толкова широко известна.
— Описана е в книжка, която четеше дъщеря ми.
— О! — заинтересува се Еразъм. — Не се ли сетихте да я донесете?
— Мамка му… — смутих се аз. — Разбирате ли, някак си не ми хрумна… Мога да я изпратя!
— Ако не Ви затруднява — кимна Еразъм. — Извинете старческото честолюбие, но с удоволствие събирам всичките споменавания за човешката природа на своето съществуване… А как научихте адреса ми? Казаха ми, че лондонският Нощен патрул не разполага с тази информация.
— Не е от Патрула — признах си аз. — Научихме адреса от частни източници…
Еразъм чакаше.
— В нашия Патрул работи госпожа Анна Тихоновна…
— Анна! — надигна се Еразъм. — Глупак… трябваше да се досетя… — Той ме погледна накриво. — Какво, тя все още ли се забавлява на спомена как ме е изловила?
— Гордост и предразсъдъци… — изрекох замислено аз.
— Какво?
— Тя изобщо не се забавлява. Все още се измъчва, че сте прекратили отношенията си толкова рязко. Тя, разбира се, се е интересувала от историята с Тигъра, събира всякакви странности, игнорирани от официалната наука, но й е харесвало да общува с Вас.
Еразъм сви рамене. После промърмори:
— На мен също ми беше интересно… тя толкова грижливо ми даде да разбера, че и тя самата е Различна, и знае кой съм аз… но при това прояви задълбочени познания в ботаниката… такава интересна статия беше публикувала в едно списание… Много мила дама, удивително е, че е от Моск… извинявайте, разбира се, Антон. Но по-рано не ми харесваха рускините.
— Нищо, нищо, и на мен англичанките не особено… — отвърнах отмъстително аз.
— Все пак трябваше да се срещнем — продължи Еразъм. — Да се погледнем очи в очи, щяхме по-добре да се разберем…
— Интернет не позволява пълноценно общуване — изрекох аз дълбокомислено.
— Какъв интернет, Антоан? — засмя се Еразъм. — Това беше преди повече от трийсет години! Вие тогава още бяхте СССР! Хартиени писма… само че с мъничко заклинание, за да не ги преглежда цензурата и да пътуват по-бързо…
Да… наистина сглупих. Понякога забравяш, че всичките тези мобилни телефони и компютри се появиха съвсем наскоро!
— Значи е публикувала в списание, истинско списание? — осъзнах аз. — В научно, хартиено? А аз мислех, че в блога си…
Еразъм се разсмя до сълзи. После каза:
— Така, така, Антоан. И Вие започвате да се чувствате динозавър! Скоро ще започнете да украсявате дома си със съветски плакати и червени знамена! Нищо, нищо, с течение на времето се свиква с това… Какво пък, нека Ви разкажа за Тигъра. За моя Тигър. А после Вие ще ми обясните какво Ви е сполетяло.
Глава 3
Седемнайсети век не беше най-доброто време за щастливо детство. Впрочем, не беше особено подходящо и за буйна зрелост и спокойна старост. Да умреш беше не лесно, а много лесно. Животът беше само прелюдия към смъртта и посмъртното съществуване, в което малцина се съмняваха.