Понякога тази прелюдия бе дълга, но много по-често бе кратка.
Както за хората, така и за Различните.
— Слушаш ли ме, или спиш, момче?
Еразъм Дарвин беше на четиринайсет години и през двайсети век би се обидил на обръщението „момче“. Но през седемнайсети век това беше нормално. Всъщност един човек от двайсети или двайсет и първи век би взел Еразъм за дете на десет или единайсет години. Вероятно би го смутило, че и панталоните, и жилетката на Еразъм изобщо не се отличаваха от дрехите на възрастния му спътник, но това също беше характерно за тогавашното време. Децата не бяха нещо особено, изискващо специално отношение, храна или облекло. Бяха просто малки човешки същества, на които, вероятно, им беше провървяло да станат пълноценни възрастни. Дори на картините от най-добрите живописци на онова време телата и лицата на децата бяха неразличими от телата и лицата на възрастните — даже и погледът на художника да улавяше разликите в пропорциите, съзнанието му успешно ги отхвърляше. Момчетата бяха просто полумъже. Момичетата — полужени… Впрочем, момичетата променяха статуса си и ставаха жени много бързо и това не смущаваше никого. На местата, където беше капнала първата мая на цивилизацията, човешкото тесто набъбваше и се разливаше. Човечеството трябваше да расте. А за целта трябваше да се ражда повече, защото не беше в човешката власт да се умира по-малко.
— Не спя! — възмути се Еразъм.
— Тогава къде витае духът ти? — Спътникът на Еразъм го погледна гневно. Той изглеждаше на трийсет — сериозна възраст. Или щеше да е сериозна, ако беше човек. Но той беше Различен и единствено той самият знаеше на колко години е всъщност.
— Мислех си… за това… — Еразъм смутено разпери ръце.
— За това? — спътникът на Еразъм погледна с отвращение разцъфтялата ливада. — Кажи, момче, ти пчела, събираща нектар, ли си?
— Не.
— Тогава може би си вещица, варяща отвара?
Еразъм леко потрепна. Той се боеше от вещиците, макар че по всичко личеше, че сега те би трябвало да се боят от него.
— Не, учителю…
— Или си селянин, който ще пасе тук крави?
Еразъм мълчеше.
— Ти си Различен — каза твърдо спътникът му. — Ти притежаваш велика сила на прорицателство и пророчество. За теб е предназначена свише различна съдба, и нищо светско не би трябвало да те тревожи!
— А сигурно ли е, че е свише? — промърмори под нос Еразъм. Спътникът му чу, но за разлика от обикновено не се разлюти. Сви рамене, седна на земята, мачкайки тревите и цветята. После легна, гледайки към небето. И отговори:
— Виждал съм Различни, които крещят, че силата им е от Бога. Те постят, следват Божите заповеди и често ходят на църква. Не знам какво точно говорят, когато се изповядват… може би те си имат свои свещеници… Виждал съм Различни, които вярват, че Луцифер, светоносният княз на Мрака, им е подарил могъщество. Нощем те палят свещи от мазнините на покойници… ако знаеше само как кадят и вонят! Целуват отрязана козя глава и творят такива гадости, за които ми е противно да говоря. Но едно нещо ще ти кажа със сигурност — не съм виждал нито Бог, нито неговите слуги, и не съм срещал нито Сатаната, нито прислужниците му. Може би на тях просто не им е до нас. Може би нашата Сила си е просто Сила, както умението на птиците да летят в небето или рибите — да дишат вода.
— Не искам да паля черни свещи и да творя гадости — каза Еразъм за всеки случай.
— Ами не пали и не твори — отвърна равнодушно спътникът му.
— Но на мен ми е скучно в църквата, учителю — призна си Еразъм. И… и аз веднъж откраднах пени… и също вечер, когато Бети ми носи грейка в леглото, я моля да легне до мен…
— Слугините са създадени, за да радват господарите — отговори великодушно спътникът му. — А ти си нещо повече от неин господар. Ти си Различен. Постъпи с Бети както ти е приятно.
Момчето мълчеше. Мъжът го погледна накриво. Еразъм бавно прекарваше ръка над стъпканата трева и тя се вдигаше и се протягаше към пръстите му.
— В теб има сродство с царството на растенията — призна мъжът с неохота. — Това подобава повече на вещица, отколкото на маг, но Силата винаги намира неочаквани пътища… Ала не забравяй, че си пророк. Кой ще победи в битката на хълма?
— Кралят — отвърна Еразъм веднага. Примигна объркано и вдигна глава. — На кой хълм?