В гласа му нямаше надежда. Той просто правеше това, което смяташе за нужно. Не заради високите си морални устои — той беше Тъмен. Може би му беше неприятно да живее в света, в който ще допусне Палача да хване ученика му. Може би просто не беше свикнал да губи.
Понякога мотивите на поведението на Тъмните са много трудни за разбиране.
— Ей, Сумрачна твар! — извика мъжът. — Аз съм Висш маг на мрака! Няма да минеш през мен! Отстъпи!
Палача дори не забави крачка. Еразъм видя как от ръцете на учителя му израснаха и легнаха на земята шумолящи бичове от син огън. Бичовете потрепваха, сякаш готвейки се самостоятелно да се хвърлят върху врага.
Палача не забави крачка.
Еразъм разбра, че учителят му няма да може да направи нищо. Че ще се бие — минута, две, три, че бичовете от тъмен огън ще разкъсват земята и въздуха, безсилно удряйки тялото на Палача, а после ще настъпи мигът, в който Палача ще смачка учителя, ще го размаже, ще го хвърли настрани и ще продължи нататък. Подир пророка.
Той не просто разбираше това. Той го виждаше като наяве.
Еразъм вече знаеше какво е това. Това беше не просто привидение, което може да не се сбъдне. Това беше предвестник на пророчество… той виждаше съдбата на Различния, значи така и щеше да стане… със сигурност… почти със сигурност… ако той не кажеше пророчеството, истинското Първо пророчество, което ще промени света и ще промени съдбата…
Той преглътна заседналата в гърлото му буца. Огледа се. На три крачки от него имаше стар хралупест дъб. Еразъм се хвърли към дървото, застана на пръсти, протегна се — хралупата му беше малко нависоко. Пъхна глава в тъмния, миришещ на гнили листа отвор. Вътре нещо зашумоля — горска мишка, намерила убежище в хралупата, панически се мушна в процепа на дъба.
На Еразъм това му беше безразлично. Честно казано, той не смяташе, че хората, растенията и животните се различават по нещо помежду си.
Той затвори очи. Би затиснал и ушите си, но му се налагаше да се държи за ръба на хралупата. Затова просто се опита да не чува нищо — нито гласа на учителя, нито свистенето на огнените бичове, нито заплашителният, наподобяващ ръмжене на тигър (Еразъм никога не беше виждал тигри, но предполагаше, че ръмжат именно така) звук, който издаваше Палача.
Да се отдалечи от всичко.
От миналото.
От настоящето.
От бъдещето.
Миналото не е важно. Настоящето е несъществено. Бъдещето е неопределено.
Той не е някакъв си там предсказател. Той е пророк. Той е гласът на Съдбата. Той ще каже това, което ще стане истина.
Нужно е само някой да го чуе. Непременно.
Но с какво е по-лош този стар дъб?
Момчето си представи сянката си, легнала на дъното на хралупата. И наведе глава към нея.
… Еразъм отвори очи. Учителят му седеше до него, отпуснал безсилно лявата си ръка. Тя изглеждаше сплескана, като сдъвкана.
— Палача… — прошепна Еразъм.
— Ти успя, момче — отвърна учителят му с недоумение в гласа. — Не мога да си представя как, но ти каза пророчеството си в пустотата. И палачът си тръгна. Миг преди да ме убие.
— Не го казах в пустотата — отвърна Еразъм. — Казах го на дъба.
Върху лицето на учителя се появи лека усмивка.
— А, така значи… Е, навярно любовта ти към дърветата не е напразна. Навярно това е част от дарбата ти. Предвиждане на това, че само като обикнеш дъба и трепетликата, ще успееш да се спасиш.
Той се разкикоти и се смя дълго, до сълзи, преди да се изправи и да изтупа от дрехите си прахта и мръсотията. Върху тях останаха тъмни петна, но това не смущаваше учителя.
— Тогава дойде моментът да се сбогуваме, млади Еразъм. Знаеш какви са способностите ти, ще успееш да се погрижиш за себе си. Ако поискаш власт и сила — ще ги получиш. Сам или в Дневния патрул.
— В Дъблин?
— В Дъблин, Единбург, Лондон. Във всеки град на света, който го има или ще го има.
Той даже потупа Еразъм по рамото, преди да се обърне и да продължи нататък по пътя. Навярно наистина този ученик му беше харесал. Но той, разбира се, не се обърна.
Еразъм поседя малко в прахта, размишлявайки. Страшният враг беше изчезнал. Съмваше се.
Животът обещаваше много интересни неща, а Еразъм беше жизнелюбив.
Реши да се върне в къщата и да види какво е станало с Бети. Може и да не беше толкова лошо, че тя е станала равнодушна към всичко. Може би сега щеше да му позволи някои неща, които по-рано отказваше с кикотене…