Помълчах известно време. После казах:
— В книжката е написано, че това е бил бряст.
— Дъб — отговори веднага Еразъм. — Аз не обичам особено брястовете. Дъбовете са много по-дълбоки и съдържателни.
— А как се казваше учителят ти?
— Предполагах, че знаеш — отрони Еразъм.
— Вече се досещам, но…
— Той се казваше Завулон. Ние повече никога не се срещнахме, но както знам, той вече от много години е ръководител на московския Дневен патрул. Вие се познавате, нали?
— Проклятие, та той можеше сам да ни разкаже всичко веднага! — възкликнах ядосано аз. — Той вече си е имал работа с Тигъра!
— Завулон никога не разказва всичко — отвърна Еразъм.
— А ти, Еразъм?
— Аз също — усмихна се Еразъм. — Аз не си играя на патрулните игрички, благодаря покорно! Но всичко разказват само идиотите. Информацията е и оръжие, и стока.
— Ако е стока… то ми се струва, че ни дължиш нещо — подхвърлих аз напосоки, гледайки към нелепия бонзай над камината.
Еразъм се намръщи и също се вторачи в подаръка на Хесер.
— Дължа ви — призна той неохотно. — Само не разбирам какво точно… Добре, питай. Ще отговоря още на няколко въпроса. Да речем… на три. А после ще е мой ред да питам.
Ох, тези стари магове с техните формалности! Три въпроса, три отговора…
— Каза, че си ме чакал — казах аз. — Че ме чакаш отдавна, че си ме мислел за французин…
— Може и да е за добро, че си руснак — каза Еразъм. — Не ви обичам особено много, ще извиняваш, още от времето на Севастополската кампания. Но французите ги обичам още по-малко.
— Още от времето на Стогодишната война… — промърморих аз.
— Почти. Но вие, руснаците, сте в миналото. Вие сте мъртъв враг, а мъртвия враг можеш и да го уважаваш, и да го съжаляваш.
Някак си не очаквах от себе си подобна реакция. Чашата се пръсна в ръката ми, парчетата стъкло и остатъците от уискито опръскаха пода, а в погледа ми явно се беше появило нещо неприятно. Еразъм моментално вдигна ръка в успокоителен жест.
— Стоп, стоп, стоп… Това е само мое мнение, мнението на оттеглил се от активни дела предсказател. Аз… не отчетох, че вие сте още съвсем млад, Антоан. И бях излишно рязък.
— Не е точната дума — изрекох аз полугласно.
— Никой от Великите не се свързва с народа, от който е произлязъл — каза примирително Еразъм. — Но Вие сте млад, забравих това. Приемете извиненията ми, Анто… Антоне.
— Приемам ги… — отвърнах мрачно аз.
— Наистина те чаках — каза Еразъм. — Работата е там, че едно от моите пророчества засягаше мен самият. Там нямаше нищо особено… няколко думи. „И накрая ще дойде при мен Антоан, който ще узнае смисъла на първото и ще чуе последното.“
Намръщих се.
— За какво е това?
— За мен — поясни Еразъм. — Твоето посещение вероятно означава, че скоро ще умра. А ти ще узнаеш смисъла на първото ми пророчество и ще чуеш последното.
— Какво се казва в първото ти пророчество? — попитах аз.
— Това вторият въпрос ли е? — уточни Еразъм.
— Да!
— Не знам — усмихна се старият пророк. — Нали ти разказах — изкрещях пророчеството в хралупата на стар дъб.
Наложи ми се да помисля половин минута, преди да задам третия си въпрос. Беше безполезно да споря по повод на бездарно пропиляния втори.
— Разкажи ми ясно и разбираемо по какъв начин мога да чуя първото ти пророчество.
Преди да отговори, Еразъм си наля още уиски. Попита:
— Сигурен ли си, че искаш това? Изминаха двеста и петдесет години, но току-виж това пророчество още не се е изпълнило. Тогава ще е достатъчно да го чуеш и ще стартираш тайнствения механизъм на пророчеството… Първо, то може да се изпълни, ако го преразкажеш на някой човек. Второ, докато го знаеш само ти, ще те преследва Тигъра.
— Искам това — отговорих аз. И си спомних за лежащия в джоба на якето ми телефон играчка със записаното в него (вероятно) пророчество на момчето Кеша.
— Може и да си прав — каза Еразъм. — Знанието е великолепно изкушение, пред което е трудно да се устои…
Той се изправи и се приближи към бюфета. Отвори го. Извади от вътрешния ъгъл нещо тъмно, прашно… подържа го за миг в ръка, разглеждайки го — и се върна при мен.