— Заповядайте, Антоне.
Взех малката тъмна чаша… или по-скоро бокал — имаше широк връх и малко столче, покрито с проста резба. Чашата беше учудващо лека.
— Дърво — разбрах аз.
— Дъб — уточни Еразъм.
— Това е…
— Със сигурност не е Граалът, разбира се — уточни Еразъм. — Аз сам я изрязах от онзи дъб.
Погледнах въпросително стария пророк.
— Не знам — каза Еразъм. — Как точно да се чуе предсказанието — не знам. Но растенията също имат памет. И то е някъде там… моето първо пророчество.
Помислих малко и допрях бокала към ухото си. Заслушах се в лекия шум на собствената си кръв. Уви, никакви гласове…
— Може би да сипя в нея вино и да го изпия? — попитах аз.
— Тогава по-добре уиски — изкикоти се Еразъм. — Ако изпиете достатъчно, ще чуете всичко на света.
Видът му беше доволен, сякаш току-що е изрекъл хубава шега.
— Струва ми се, че хитрувате — казах аз. — Вие или знаете… или поне имате предположение как може оттук да се получи информация.
— Възможно е — дори не опита да спори Еразъм. — Но нали и Хесер не разясни смисъла на подаръка си? А на мен не ми се иска особено много да чуеш пророчеството.
— Трудно ми е да Ви упрекна в това… — съгласих се аз. — Макар че Вие се отнасяте към предсказанието на собствената си смърт някак… спокойно.
— Към пророчеството — поправи ме Еразъм, обърна се с гръб към мен и протегна ръце към камината. — Но нали знаете колко са неясни пророчествата. „Накрая“ — чий край? Моят? Или на цялото човечество? Или се има предвид просто края на деня?
— Едва ли е краят на деня — казах аз. — Сега е сутрин.
— Трябваше да Ви помоля да наминете вечерта! — плесна с ръце Еразъм. — Макар че… има още един вариант! „И накрая ще дойде при мен Антоан…“
Аз мълчах.
— Може би става въпрос за Вас? — предположи любезно пророкът, поглеждайки ме накриво. — И Вие сте дошли при мен преди своя край… и наистина, ако Тигъра тръгне подир Вас…
— Ето затова Тъмните не Ви обичат — казах аз, изправяйки се. — Благодаря за чашата.
— Не се обиждайте, Антоне. — Еразъм или се смути, или се направи на смутен. — Аз само искам да Ви предпазя и да Ви покажа всички възможни тълкувания на пророчеството…
— Кога общувахте за последно със Завулон? Отдавна ли? — попитах аз рязко.
— Позволете ми да не отговарям на този въпрос… — изрече с въздишка Еразъм.
— Считайте, че вече сте ми отговорили — казах аз. — Поздравете от мен учителя си.
Тъй като бяхме в Лондон, сметнах, че имам право да си тръгна по английски — без да се прощавам.
Глава 4
Същата вечер седях в пъба „Лебедът“, близо до хотела си, и пиех бира.
Английската бира ми харесваше, макар изобщо да не се ориентирах в многобройните й видове. Тази, която пиех сега, беше лека и миришеше на мед (може би даже йоркширски) — това напълно ме устройваше.
Самият пъб също изглеждаше достойно, макар и да беше напълно туристически (а какъв друг може да бъде един пъб на многолюдна улица близо до знаменития Хайд парк и до десетки хотели?). Надписът на стената гордо съобщаваше, че заведението води своята история от началото на седемнайсети век и някога точно в него са пиели последната си халба бира водените към ешафода престъпници.
Умението на англичаните да се гордеят с това, което другите народи биха предпочели да премълчат, е удивителна черта…
Пийвах си бира, заобиколен от шумни туристи и сновящи сервитьорки, гледах парка и размишлявах какво да правя сега.
Предадох на Еразъм загадъчния подарък от Хесер. Получих в замяна цялата информация, която пророкът беше готов да съобщи. А още и дъбов бокал, който уж съхранява в себе си пророчеството на Еразъм.
След като си тръгнах от стария Различен, се разходих до същия онзи „Фортрън и Мейсън“, за който говореше Семьон, и му купих въжделения мед. Поддавайки се на стадното чувство, взех и за себе си. После отидох в магазина за играчки „Хамли“ (ако се вярва на фирмата — най-старият детски магазин в света) и след като си проправих път през пет етажа с вдигащи врява деца и техните родители, избрах подарък за дъщеря си. Отначало честно се опитах да видя какво купуват момичетата на нейната възраст, после разбрах, че всичките тези мъниста, лепенки и дрънкулки няма да я зарадват. Тогава отидох в подземния етаж и там намерих нещо като сглобяем лабиринт, по който би трябвало да тичат два малки електронни бръмбара. Играта беше толкова смайващо нелепа, че я купих, без да се замислям, а на касата добавих и плюшено мече.