Изсумтях.
— Ето, виждаш ли? — каза Арина. — Тези, които са чули пророчеството, основателно са заподозрели, че старият Андре е изпаднал в старческо слабоумие и е потънал в сластолюбиви старчески блянове. Забележи — година по-късно в Космоса е излетял първият спътник! А французинът бърбори за някаква Мери, която ще скъси пола… Но през хиляда деветстотин шейсет и трета година Мери Куант, между другото, лондонерка…
— Какво?
— Жителка на Лондон. Та тя представя колекция от миниполи. И те разтърсват света. Последствия — сексуалната революция, еманципацията, забележим ръст на раждаемостта в Стария свят. Така че кое е било по-важното — „Спутник“ или миниполата?
— „Спутник“ — обидих се аз, макар и сам да отстоявах пред Хесер важността на миниполата.
Арина се разсмя.
— Всичко е било важно. „Спутник“ също са го пророкували. Но космосът е наистина очаквано и значително събитие, а отрязването на двайсет сантиметра плат не е предвиждано от никого. И значението му е могло да бъде оценено едва след много години. Ето така работи пророкът — предвижда големи сътресения и ги оповестява чрез малки събития.
— Тогава може би ти знаеш с какво е знаменит умрелият като бебе австралиец…
— Алистър Максуел? Знам. Смъртта на детето е развалила брака на родителите му. В края на седемдесетте на майката се е родило второ дете, от друг мъж. Детето живее с нищо незабележителен живот… но на петнайсетгодишна възраст той е измъкнал от водата давещо се момиче. Ситуацията не изглеждала критична, даже самият той не разбрал, че реално е спасил нечий живот. Но сега това момиче е една от най-силните вълшебници на австралийския Дневен патрул. Предричат й голяма кариера. Но ако бебето не беше умряло…
— Ясно — казах аз. — Точно като във вица.
— Какъв виц? — заинтересува се Арина.
— Ами един човек умира и пита Бог какъв е бил смисълът на живота му. А Бог отговаря: „Помниш ли как през седемдесет и втора година пътуваше с влак и във вагон-ресторанта подаде на спътника си солница? Това е…“.
Арина се засмя.
— Да, да. Точно така става понякога. Всички странни пророчества, ако бъдат изследвани подробно, ще получат своето обяснение.
— И ти си ги изследвала?
— Да. Това е важно.
— Добре. Пророчествата са важни — кимнах аз. — Никой не го оспорва. Но нима пророкът създава бъдещето? Нима от това дали ще го чуят, или не зависи какъв ще стане светът? Чувал съм различни версии.
— Честно казано, не знам — призна си Арина неохотно. — Може би пророчеството, извикано в хралупата на стар бряст, така или иначе се е задействало. А може и да не е…
— Дъб — казах аз. — Еразъм е поверил пророчеството си на дъб. Той не обича особено много брястовете.
— Ох, какъв придирчив друид… — разсмя се Арина. — Значи дъбовете са му по-скъпи… Не знам дали пророчеството работи без слушатели, или не, Антоне. Този въпрос е същият като дали се чува падането на дървото в безлюдна гора. Най-вероятно не, това сочат повечето изследвания. Но това, което е абсолютно сигурно, е, че пророчеството може да се промени.
— Ето това е номер — казах аз подигравателно. — Всички са сигурни, че пророчествата са истина от последна инстанция, че са неизменими, за разлика от предсказанията. И само ти знаеш истината.
— Само аз — отвърна Арина напълно спокойно. — Защото вече съм променяла пророчества.
— А ето тук вече трябва да ми обясниш по-подробно — помолих аз. Помислих малко и се изправих. — И, знаеш ли… да отидем на друго място.
— Ще ме поканиш в хотела си? — усмихна се Арина.
— Не мисля, че си струва да го правя. Ще седнем в парка.
— Него всеки момент ще го затворят за през нощта — отвърна Арина. — Впрочем… какво значение има това за нас?
Да пиеш бира на детска площадка е стара съветска традиция. А къде другаде можеше да се дене младежта, желаеща да пийне… е, да речем, бира? Няма пари за ресторант, в СССР нямаше пъбове и барове, в малките апартаменти са мама, татко, баба, братчето и сестричето и роднина от село, дошъл в града да си напазарува салам… не върви да купонясваш. Така че порасналите деца, до неотдавна ровили из пясъка, сядаха на детските пейки и по люлките и пиеха бира…