СССР се спомина мирно, но апартаментите не станаха по-големи, нито пък младежта — по-материално осигурена. Детските площадки — там, където се запазиха, — продължаваха да приемат през деня малчуганите, а вечерта — гимназистите и студентите. По-глупавите компании шумяха, замърсяваха, пускаха шумна музика и се заяждаха с минувачите — тях ги пъдеха бдителните старици, за които няма по-голяма радост от това да се обадят в полицията. По-умните си седяха тихичко, криеха алкохола, поздравяваха учтиво минувачите и почистваха боклука след себе си. И аз съм бил в такава компания.
Е, във всеки случай, на мен ми се струва, че нашата компания беше учтива и на никого не е досаждала. Напълно е възможно жителите на околните сгради да са имали съвсем различно мнение по въпроса.
Но това, което никога не съм си представял — нито като млад безделник, нито след като станах Светъл Различен — е, че ще седя късно вечерта в Лондон, в Градините Кенсингтън, на детската площадка „Принцеса Даяна“, и ще пия бира с древна вещица!
— Провървя ми, че пророчеството се оказа достатъчно разбираемо — каза Арина. — Маша беше старателна девойка и пророкуваше също… прецизно. Само дето се стараеше всичко да е в рими, беше си втълпила, че пророчествата трябва да са в стихове. И ето, че седя аз пред тази глупачка и се чудя какво да правя. Ако не бях разбрала за какво става въпрос, нямаше да обърна никакво внимание. Но аз разбрах. Беше хиляда деветстотин и петнайсета… всичко беше прозрачно. „Ще умре наследникът и царят ще тъжи. Ще бесят болшевиките по крепостни стени. Войната девет години няма да спре. Москва ще загине, от пламък обзета. Германецът Малорусия ще завладее. Японски меч из Сибир ще вилнее. Третина от народа от глад ще загине, останалите из света ще се разтворят.“
— Направо апокалипсис — казах аз със сарказъм.
— Предполагам, че точно така щеше да стане — каза Арина. — Гибелта на царския син Алексей можеше да повлияе по доста неочакван начин на Николай. Той можеше и да смаже Революцията… но пък да загуби Първата световна война. И Русия фактически би престанала да съществува. В Далечния изток — японците, на запад — немците.
— Не ми се вярва — признах си аз.
— Това беше пророчество, Антоне. Трябваше да се изпълни, хората го чуха. Но аз се намесих.
— Изцели царския син?
— Не, не го изцелих. Да кажем така — удължих съществуването му. Николай мрънкаше и го тресеше шубето, болшевиките взеха властта. Кръв, естествено, се проля… но можеше да е и по-лошо.
— Значи може да се каже, че ти си спасителката на Русия? — рекох аз язвително. — И в добавка — герой на Съветския съюз, помогнала си да се извърши Революцията.
— Общо взето — да — каза скромно Арина.
Детската площадка, която нагло бяхме окупирали, беше разкошна. По средата й стоеше дървен кораб, сякаш доплавал от остров Небивала земя, и изоставен от Питър Пан, понеже повече не му трябва. Точно на кораба, където денем не можеше да се диша от вдигащи врява, пълзящи по мачтите дечурлига, бяхме седнали ние. Маг и вещица, държащи в ръце по бутилка бира, но отдавна не отпивали от тях.
— Да допуснем, че ти вярвам — казах аз. — Да допуснем даже, че не грешиш, това е било пророчество и си успяла да го промениш. Какво следва?
— Патрулите отдавна се занимават с безсмислици — каза Арина. — Варят се в собствен сос. Даже и конфликтите им са сякаш представления.
— А ти какво искаш, война? — заядох се аз. — За кого играеш този сезон, за отбора на Светлите? А Договорът как го четем?
— Не искам война — отвърна сериозно Арина. — Ние, вещиците, сме мирен народ. Особено пък светлите вещици… Ще ми припомниш ли Великия договор, Антоне?
Свих рамене и изрецитирах това, което ни учат още в първия урок — без значение дали в Нощния, или в Дневния патрул: