— Прекрасно — каза Арина. — Договорът, както можеш да забележиш, не забранява да се намесваме в човешкия живот. Той ограничава само борбата между Тъмните и Светлите.
— И какво от това? — Вече започваше да ми писва. — Тъмните са се намесвали, Светлите са се намесвали… на теб ли не ти е ясно? И какво имаме като резултат? Колко войни са избухвали като експерименти по създаване на идеалното общество? Комунизъм, фашизъм, демокрация, автокрация, гласност, глобализация, национализъм, мултикултурализъм — кои от тези неща са човешки, и кои — наши? Ние побутваме човечеството ту в една посока, ту в друга. Наблюдаваме какво се получава. После зачеркваме резултата и започваме отново. Ах, не се получава… е, пробваме в друга страна, в друга култура, с други механизми… Какво, комунизмът беше безнадежден? Не мисля. Но играчката омръзна. Какво, демокрацията е напълно фалшива? Едва ли. Но и с нея спряха да си играят. А на хората, знаеш ли, им е все едно от какво умират — от изграждането на социализма, от внасянето на демокрация или от борбата за права и свободи. Според мен най-доброто, което можем да направим за хората, е да ги оставим на мира! Нека да живеят свой живот, да измислят свои правила, да се учат от своите грешки!
— Предполагаш, че не е трябвало да се намесвам в съдбата на Русия? — попита Арина.
— Да! Не! Не знам… — разперих ръце. — А ако след всички тези сътресения резултатът се беше оказал по-добър? Например не би имало Втора световна война?
— Не можех да седя и нищо да не предприема… — каза Арина. — И нямаше с кого да се посъветвам. И Хесер, и Завулон биха тръгнали да извъртат ситуацията в своя полза. Например с теб мога да се съветвам. Ти си нормален. Ти все още си човек.
— Вече не съм сигурен… — казах аз, гледайки приближаващия се покрай оградата на детската площадка чернокож охранител. Той изгледа с подозрение въртележките, люлките и пясъчниците, плъзна невиждащ поглед през нас и се отдалечи.
— Всички ние сме хора, Антоне. Някои в по-голяма степен, други — в по-малка. Да, има непонятни ситуации, когато не знаеш дали си струва да се намесиш. Но има и такива, които са еднозначно ясни!
— Какво искаш от мен? — попитах аз.
— Антоне, пророци се появяват рядко. За целия двайсети век — само осем случая. И още по-рядко ни се удава да зафиксираме първото им пророчество преди то да стане известно на хората и да добие сила. Ако знаеш пророчеството на момчето…
— Не, не го знам. Заклевам се.
— А можеш ли да го узнаеш? — уточни Арина.
Помълчах. После рязко, сякаш скачайки в студена вода, казах:
— Вероятно да. Нещо повече, възможно е да мога да узная и първото пророчество на Еразъм. Макар че то сигурно отдавна се е сбъднало за всичките тези години.
— А това не е факт — каза Арина. — Полетът на Гагарин в Космоса е бил пророкуван още в седемнайсети век… Антоне, ти ме изненадваш много приятно!
— Теб, която, откакто се пребоядиса, не те сдържа да твориш добро? — казах аз.
— Да допуснем. А при теб нима не е така? Антоне, в Патрула никой не би се решил на такова нещо. А аз съм готова да опитам. И ти се кълна, че ако пророчеството се окаже хубаво — или неразбираемо — няма да правим нищо. Нека се сбъдва. Но ако изведнъж се окаже, че ние сме получили шанса наистина да насочим живота на хората към по-добро?
— „Ние“ — изсумтях аз. — Предишния път, когато казваше „ние“, беше с Едгар и Саушкин. И нещата не приключиха добре за тях.
— Ти не ми вярваш, и това е правилно — кимна Арина. — Но с мен ще имаш шанс да направиш нещо наистина важно, вместо да влачиш хомота в Патрула.
— Почти сигурен съм, че и на Едгар си говорила същото — отвърнах мрачно аз.
— Помисли си, Антоне. — Арина отвори дамската си чанта и извади оттам малко кълбо. — Засега си тръгвам… у нас. Извинявай, че не те каня — „Минойската сфера“ пренася само един.
— Мислех, че е за еднократна употреба — казах аз.