— Не, еднозарядна е — усмихна се Арина. — А аз умея да я презареждам. Ще те посетя сутринта, нали нямаш нищо против?
Свих рамене. Арина се усмихна, стисна сферата в юмрук и изчезна.
Въздъхнах, взех празните бирени бутилки и започнах да се спускам от дървеното корабче. За разлика от вещицата, на мен щеше да ми се наложи да се добера до хотела пеша.
По пътя към детската площадка Арина беше отворила вратичката по някакъв свой си начин, като разтри с пръсти суха трева и я посипа върху катинара. Никога не си бях падал по заклинанието „Билбо“, така че реших да мина оградата през Сумрака. За мое учудване на първия слой на Сумрака площадката също беше оградена, а и на втория я обкръжаваше нещо като ивица от изсъхнали дървета с щръкнали в посока на парка остри клони. С любопитство огледах живия (всъщност по-скоро мъртвия) плет. Такива сухи стволове се срещаха по-често на третия слой, но там бях разхвърляни хаотично — а тук изглеждаха съзнателно засадени. Е, или вкопани в земята. За щастие, не се наложи да изразходвам сили и да слизам по-надълбоко — тази ограда пречеше само да се влезе в площадката, но не и да се излезе от нея. Който и от Различните да работеше с детската площадка, беше подходил сериозно към работата.
Проврях се през клоните, отдалечих се малко и се върнах в реалния свят. След сумрачния студ и тишина нощният лондонски парк изглеждаше топъл и изпълнен със звуци. Някъде в далечината се чуваше тънкото свирене на пищялка. Прекосих парка, за да изляза по-близо до моя хотел. По пътя видях изчистено вечерта кошче за боклук, в което сложих празните бутилки.
Какво може да е по-прекрасно от нощна разходка в пуст парк?
Простата мелодия звучеше все по-близо и по-близо. Внезапно видях музиканта — на кривия ствол на огромно дърво, превито някога от вятъра и така останало да си расте почти паралелно на земята, седеше малко момче, облечено с някакви чудновати дрипи. Около него, сякаш танцувайки, кръжаха огромни светулки.
— Ей! — извиках аз младия музикант и от обърканост попитах на руски — Не е ли късно за теб да си тук?
Момчето рязко се обърна към мен. Дали от сиянието на светулките, или от отблясъка на далечните улични фенери на Бейсуотър Роуд, но проблеснаха снежнобели млечни зъби. Момчето скочи от дървото и изчезна. Подир него, със звънтящ звук, се разлетяха и светулките.
— Мамка ти! — извиках аз. — Врели-некипели! Не вярвам…
Впрочем, не довърших израза.
Разбира се, че не вярвам във феи. Дори и в Дядо Мраз отдавна не вярвам.
Но все пак предпочетох да си замълча.
Глава 5
Гърмеше музика. Рязка, непозната, по мое мнение — напълно нехармонична. Но, изглежда, тя се харесваше на околните. Дискотеката беше наблъскана до пръсване — младежта сякаш не танцуваше, а се люлееше, потрепваше на място, като всеки допираше съседа си, от време на време всички се вкопчваха ръка за ръка и започваха да се движат в някакъв гротесков, сложен хоровод. Таванът светеше и това не бяха лъчи на прожектори или дискотечни лампи, а сякаш самите панели на тавана излъчваха светлина. В един момент разноцветните припламвания се смениха с равномерна оранжева светлина, после таванът засия като небесен лазур и се превърна в голям екран. Над нас имаше небе, по което плуваха перести облаци.
— Какво е това? — попитах аз, извръщайки се от върволицата скупчени тийнейджъри.
— Дискотека — отговориха ми.
Обърнах глава. До мен стоеше юноша на около осемнайсет години, нисък и охранен. По нещо ми беше познат.
— Кеша? — внезапно разбрах аз.
— Какво, Антон Сергеевич?
Какво?
Не знаех „какво“. Не разбирах къде съм и как съм се озовал тук. Но трябваше да попитам нещо.
— Къде е Надя? — изведнъж разбрах какъв трябва да бъде въпросът ми.
— Тук — сви рамене Инокентий Толков. — Тук някъде…
Потърсих с очи в тълпата. После разбрах, че неволно гледам твърде ниско — там, където би трябвало да е главата на десетгодишна девойка. А трябваше да гледам по-нависоко…
И почти веднага видях Наденка. Чак е странно как я познах… тя беше толкова голяма, колкото и Кеша. Но се беше променила доста повече от него — главата й беше гладко избръсната, останали бяха само два кичура изсветлени до бяло коса над ушите. Дълга тясна пола с цепки, достигащи едва ли не до кръста обувки или ботуши… и напълно обикновена бяла блуза. Надя беше нелепа, жалка, даже отблъскваща в този вид… но това беше моята Надя. И сърцето болезнено се сви в гърдите ми.