Пристъпих напред, разблъсквайки танцуващите, хванах дъщеря си за ръката и я измъкнах от веригата на „танцуващите“. По ръката й издрънчаха разноцветни металически гривни, покрили цялата й китка.
— Татко? — попита учудено Надя. — Какво правиш тук?
— Какво правиш тук? — попитах аз в синхрон с нея.
Надя сви рамене.
— Почивам си.
Младежът и девойката, между които се движеше по-рано Надя във веригата, си пробиваха път към нас. Те изглеждаха… е, подобаващо. Младежът имаше лъскави прашки и пухкава риза (да, да, именно риза и именно пухкава), а девойката беше със същата такава пола с цепки и с блуза.
Явно това е модно.
Отдавна не съм бил в младежки компании.
— Надя, какво иска този ерзац? — попита младежът. Не чак заплашително, но с предизвикателство.
— Отивай в аут — отговори неразбираемо Надя. — Това е моят абу.
Младежът ме изгледа с неприязън, но вече по-меко. И попита:
— Какви са ти проблемите, уважаеми?
— Никакви — отговорих аз. — И ако изчезнеш незабавно, няма и да възникнат.
Младежът се усмихна накриво. Изглежда, не го уплаших. Глупчо. Сега щеше да си тръгне да си учи уроците и да мие пода…
— Всичко е гладко, Вовик — каза Надя. — Отпътувай.
— Тапай, ако нещо… — отговори „Вовик“, изгледа ме още веднъж и се разтвори в тълпата заедно с приятелката си.
— Що за глупашки жаргон? — попитах аз.
— Най-обикновен — отговори Надя и подсмръкна. Очите й бяха червени. — Защо дойде, татко?
— Надя, да се прибираме вкъщи — казах аз.
— Защо?
— Надя, мама ще се тревожи — опитах се аз да се позова на довод, който работеше безотказно, когато тя беше десетгодишна.
— А какво общо имате мама и ти? — попита Надя.
И в гърдите ми стана съвсем студено и неприятно.
— Надя, не разбирам какво става — казах. Музиката прорязваше слуха ми, небето на тавана-екран се покриваше с тежки тъмни облаци. — Нека да поговорим на друго място.
— С какво е лошо тук?
— С това, че не е подходящо за Висша Различна! — не издържах аз.
Надя се засмя. И ако отначало това беше тих смях, като от сполучлива шега, то след миг той се превърна в истерично кикотене.
Мразя женските истерии! Това е напълно нечестен прийом в отношенията между мъжете и жените!
Единственото нещо, по-лошо от женската истерия, е мъжката такава.
— За Висша Различна? — повтори Надя. — За Различна? Татко… татенце, ти си изперкал! Татко… след онова, което стори с нас — как все още можеш да произнасяш думата „Различна“?
Тя се отдалечи в тълпата, продължавайки да се смее и прекарвайки ръка през лицето си, сякаш бърше сълзите си.
Стоях и гледах подире й.
После прехвърлих погледа си на Кеша.
— „Вие, Антон Городецки…“ — казах аз. — „Вие всички нас…“ Какво аз „всички“?
— Не знам — отговори Кеша.
— Защо Надя дори не размени дума с теб?
— Тя не ме видя.
Над главите ни се разнесе гръм. И забарабаниха тежки дъждовни капки. Подложих длан… върху нея падна една капка и изчезна. Имаше дъжд, но той беше илюзия — както и облаците над главите ни.
Както и всичко останало тук.
— Защо не те видя, Кеша?
— Защото това е Ваше предвиждане, Антон Сергеевич — отговори юношата. — И Ваш сън.
Той се обърна и също изчезна в тълпата — все така пълен, тромав и несимпатичен, както и в детството си.
И, изглежда, също толкова самотен и нещастен.
— Това не е вярно! — закрещях аз.
И се събудих.
Кой знае защо, мълчаливо.
Ниският таван на евтиния лондонски хотел. Изобщо, англичаните живеят в домове с големината на пощенски марки. Навярно за да ги отбраняват по-лесно, нали „моят дом е моя крепост“. В прозорчето пръска слънчева светлина. Сутрин, макар и ранна…
Погледнах часовника си — едва седем часа местно време.
После преместих поглед върху поставения на нощното шкафче дървен бокал на сър Еразъм. Може би беше виновна бирата, а може би стоте грама коняк, които добавих, докато прехвърлях каналите на телевизора, преди да си легна, но когато ми се допи вода, разопаковах подарената ми чаша и пих от нея. И то не просто така, а с дълбокото убеждение, че след това ще чуя първото пророчество на Дарвин.