Сутринта започваше да ми харесва.
— Няма ли да ми покажеш бокала? — попита Арина.
Реших да не въртя номера и извадих от багажа си артефакта, изработен от Еразъм. Арина го държа известно време в ръцете си, после поклати глава.
— Не чувствам магия.
— Аз също, но не всичко може да се усети.
— Вярно е…
Арина наля в бокала шампанското си и го изпи. Сви рамене. Поднесе бокала към ухото си и се заслуша като в морска раковина.
— Вече опитах — казах й аз. — И пих от нея, и слушах. Струва ми се, че Еразъм знаеше как да събуди пророчеството… но не счете за нужно да ми обясни.
— Как изобщо го убеди да ти даде тази чаша? — попита Арина с любопитство.
— Подаръкът от Хесер помогна. — Разказах й за нашия офисен бонзай, преместил се да живее при Дарвин.
— Загадка срещу загадка — сви рамене Арина, след като ме изслуша. — Хесер е известен хитрец, но изобщо не проумявам какво е измислил този път…
— Информация за информация — казах аз. — Разкажи ми за Различния, към когото летим.
— Казва се Фан Венян — отговори Арина. — Честно казано, имената му са много, но точно под това сега живее сред хората. На около триста години е. Светъл е, но не е от Патрулите и никога не е бил.
— Ранг? — попитах аз.
— Четвърти.
— Само?
Разбира се, четвърти ранг не е малка работа. Не е способен само на дребни магически фокуси, както е при седмо равнище. Но дори и слабите Различни за триста години се издигат на два-три ранга над първоначалния си. Излиза, че при инициирането си Фан е бил съвсем слаб?
— Що за снобизъм? — изсумтя Арина. — Самият ти не беше ли четвърти до неотдавна?
— Преди петнайсет години — признах си. — Но мен ме инициираха веднага като Различен от четвърто равнище.
— А той е тръгнал от най-ниското стъпало — потвърди подозренията ми Арина. — От седмо равнище. Вървял е напред търпеливо… През хиляда деветстотин и двайсета година е получил длъжността пазител на Императорския музей „Гугун“ в Пекин. За там не трябват Велики Различни, китайците уважават властта, никой не посяга на съкровищата. Дори по време на Синхайската революция… — Арина ме погледна и се смили над мен — А това е било през хиляда деветстотин и осемнайсета година… Та и тогава не са грабили особено много съкровищата… Щеше да си живее Фан Венян тихо и спокойно, ако през хиляда деветстотин и трийсета година не се случила една странна история, Фан имал приятел, пророк. Слабичък — но все пак пророк. Не знам подробностите… може и да не му е бил просто приятел… — Арина се усмихна. — Общо взето, изпророкувал той нещо, а единственият свидетел на пророчеството бил Фан. Кой знае защо, пророчеството не му харесало и не пожелал да го сподели с хората. И за Фан и приятеля му дошъл Тигъра. Те, разбира се, не го наричали така, но по всички описания това бил Тигъра.
Аз чаках.
— Приятелят му загинал. А Фан успял да направи нещо… или унищожил Тигъра…
— Е как ще го унищожи? — учудих се аз. — Нали той току-що беше в Москва…
— А ти сигурен ли си, че Тигъра е един? — усмихна се Арина. — Общо взето, Фан успял да направи нещо. Убил ли го е, изгонил ли го е, уплашил ли го е, подкупил ли го е… не знам. Но пророчеството не е прозвучало, при това Фан после е казал на разпита в Нощния патрул, че „по-скоро би нарязал себе си на части и би нахранил тигъра в пекинския зверилник, отколкото да го разкрие“. Когато съпоставихме всичко и разбрахме, че слабият китайски маг е успял да прогони Тигъра, решихме да изясним подробностите. Не заради конкретна необходимост… но ей така — няма излишни знания.
— Какво ви попречи?
— Разпри, Антоне. За нас, вещиците, и световната война, и революцията бяха по-големи беди, отколкото за останалите Различни…
— Защо?
— Ние, вещиците, сме по-близки до земята. На тази страна, в която сме израсли, в която сме получили силите си. Още през четиринайсета година ни беше трудно да се събираме в Конклава… да сядат една до друга руска и немска вещица, английска и австрийска… А вече след революцията, когато от едната страна беше СССР, а от другата — всички останали… стана абсолютно невъзможно да се договорим за каквото и да било. После аз заспах, скрих се от приятелките си, излязох от Конклава… а и той си се разпадна сам, явно му беше дошло времето. Така и не направихме нищо там. Жалко… Аз не притежавах твърдостта на Фан, когато през петнайсета година една моя приятелка пророкува, и съобщих пророчеството на хората.