— Но го направи по свой начин — кимнах аз.
— Да. Успях да променя пророчеството, да спася страната. Пророчеството й стана невярно, така и се изгуби сред фалшивите предсказания. Като че ли всичко при мен се получи добре… но когато узнах за Фан, добре запомних историята му. И щом отново се върнах на света, започнах да го търся. И го намерих.
— Какво прави в Тайван? Нима е избягал от комунистите?
— Не, разбира се. Човешката идеология му е безразлична, както и на нас. Но той е пазител на императорския музей, разбираш ли? А когато китайците, онези, които не са комунисти, през хиляда деветстотин четирийсет и осма започнали да отстъпват към Тайван, взели и съкровищата. И Фан с тях… какво е можел да направи? Та и сега работи в Националния императорски музей „Гугун“.
— Та той е в Пекин.
— Не, там е просто Императорският музея „Гугун“. А този е национален.
— А той ще разкаже ли? — попитах аз.
Арина сви рамене.
— Силовият натиск е изключен — за всеки случай казах аз. — Няма да се карам с китайските Различни.
— Аз също не съм полудяла — кимна Арина. — Само че по-добре казвай „тайвански“, а не „китайски“. Това е по-учтиво и по-правилно.
— Някакви други съвети?
— Най-елементарните. Никога не повдигай в разговор темата за двете държави Китай. Хвали Тайван, но не ругай Китай! Дори и ако разговорът засяга този въпрос, въздържай се от всякакви оценки. Това е техен вътрешен проблем и чужденците не си струва да си пъхат носа в него. Между другото, ако попаднеш в континенталния Китай, трябва да се държиш по същия начин.
— Разбрах — казах аз.
— Въздържай се от телесен контакт. Нямам предвид секс, просто се старай да не нахлуваш във вътрешното им пространство, не докосвай хората при разговор, не ги потупвай по ръцете, не ги прегръщай. Това не е учтиво.
— Добре си се подготвила — казах аз.
— Какво друго да прави една пенсионерка? — усмихна се Арина. — Затова пък можеш да си напълно спокоен по улиците, престъпността там е много ниска. И можеш да ядеш каквото си искаш и където си искаш, от каквото и да е направена храната. Тайванците се отнасят много строго към хигиената. Готвач, чиято санитарна книжка е просрочена или нарушава някакви правила, попада в затвора за няколко години. Независимо дали някой се е отровил от гозбите му, или не.
— Това ми харесва — казах аз, спомняйки си московските лавки с дюнери, където облечени в мръсни престилки „готвачи“ стържат от грила месо с неясен произход. — Как са успели да го постигнат?
— Жестока диктатура — усмихна се Арина. — Ти си голямо момче, трябва да разбираш, че редовният транспорт, редът и безопасността по улиците, учтивите хора и добрата медицина — всичко това са достижения на диктатурата.
— О, да, Лондон е пример за това — изрекох аз саркастично.
— Разбира се. Просто при англичаните периодът на диктатура вече е приключил. Вече не ограждат земята, гонейки селяните от домовете им, и не бесят хората за кражба на носни кърпички. В Китай вече не продават опиум под дулата на оръдията, зарибявайки с него една четвърт от населението на страната. Вече не измъкват съкровищата на колониите. Британците са се потрудили добре за диктатурата и са заслужили правото си на демокрация, толерантност и плурализъм.
— Интересен светоглед — казах аз.
— Честен — парира атаката ми Арина. — Сам знаеш, че „джентълменът на запад от Суецкия канал не отговаря за това, което прави джентълменът на изток от Суецкия канал…“ Но защо говорим за британците? Спомни си с какво от историята на нашата страна можеш да се гордееш? Военните победи? Подчиняването на територии? Полетите в космоса? Заводите и електростанциите? Могъщата армия и световно известната култура? Та всичко това, Антошка, е сътворено от тирани и диктатори! Санкт Петербург и Байконур, Чайковски и Толстой, ядреното оръжие и Болшой театър, Днепрогрес и БАМ.
— Ти да не си преминала към комунистите? — промърморих аз.
— От къде на къде? — изсумтя Арина. — Аз съм за твърдостта на властта, за нейната жестокост, ако трябва. Политическите гримаси не ме интересуват.