— А за какво са всички тези достижения, при положение, че Санкт Петербург е бил построен върху кости, а в Съветския съюз не е можело да си купиш тоалетна хартия?
Арина се усмихна.
— Да, а още и европейските колонии в Африка и Азия, английските ограждания и разорения на селяните, американските роби на памучните плантации… и вечните кървави войни по целия свят. Отначало страната затлъстява и процъфтява — не я бъркай с народа, става въпрос именно за страната! После управляващите омекват, народът се отпуска и започва спокойният свободен живот. Римските легионери вече не маршируват по заповед на Рим, а спокойно загниват в някаква си Юдея. Аристокрацията предава пророците си, а народът — своите… Разликата е само в цената на курвите и в гастрономическите нововъведения. А наблизо вече израстват зли, гладни и свързани с единна жестока воля общности, които гледат на бившата могъща държава като на вкусен обяд. И тук вече има два варианта — или страната ще се разтърси и ще продължи да живее, макар че на народа няма да му стане приятно от това… или страната ще умре. Заедно с народа, естествено. Ще стане част от същата тази диктатура, от която е избягала и към която не е искала да се връща. Вечният кръговрат на сила и слабост, жестокост и мекушавост, фанатизъм и търпимост. Провървяло им е на онези, на които им се е паднало да живеят в началото на епохата на покой, когато и аристократите вече не са можели да насъскват кучетата си срещу простолюдието, и простолюдието не е отстоявало правото си да безделничи. Точно това се нарича златен век… само дето трае много по-кратко.
— А може би е щастливо онова общество, в което е достигнат балансът? — поинтересувах се аз.
— Разбира се — кимна Арина. — Само че той не може да бъде достигнат за дълго. Някога спорих с един петербургски студент, будно момче беше. Обяснявах му, че обществото балансира на острието на бръснача. От една страна — вялост и смърт, от другата — жестокост и живот, и е хубаво да се намери средата, само че върху острието не може да се издържи дълго. Но той не се съгласи, беше упорит и силно вярваше в комунизма.
— Да, доколкото разбирам, така и не се е съгласил — казах аз замислено. — Добре, Арина. Не съм готов да споря.
— Ти също не си съгласен — кимна тя. — Разбирам. Това е младостта, Антоне. Не се безпокой, тя ще отмине.
Глава 6
Седях полегнал в просторното кресло, гледах през илюминатора бялата облачна пелена и слушах музика. Навремето имах CD-плеър, на който пусках любимите си песни. Уви, CD-тата умряха… по-точно, са на доизживяване, от тях се интересуват само назадничавите, романтиците, стипците и консервативните журналисти. Смениха ги MP3, просто файлове без никакъв външен носител. Сваляш от пиратските сайтове в интернет и слушаш колкото си искаш…
Та и аз слушах, както обикновено включил случайния режим на възпроизвеждане. Програмата избра групата „Оргия на праведници“. Понякога ми се струва, че все пак неволно влияя на избора й — песните се оказват твърде съзвучни с мислите ми…
Погледнах Арина. Вещицата спеше — или замаяна от чашата шампанско, или изтощена след неведоми за мен нощни дела… или просто по навик. Тя изглеждаше все така красива и млада, само устата й се беше отворила по старчески и от крайчето й върху брадичката се беше стекла тънка нишка слюнка.