Последен воин на мъртвата земя…
Гласът на Сергей Калугин утихна, поставих плеъра на пауза и се разположих по-удобно в креслото. Погледнах накриво Арина. За щастие тя си беше затворила устата, но сега брадичката и бузата й сякаш бяха подпухнали. Насън илюзията се разтапяше… впрочем не, това не беше баналното заклинание „фередже“, което практикуват вещиците, това беше нещо много по-близко до реалността… Но затова пък и на вещицата й беше много по-трудно да го удържи.
Колко странно се стича понякога животът. Седиш си в Москва, радваш се на кратката командировка до Лондон — и изведнъж те подхваща вихър от събития и те замъква на другия край на света, в екзотична страна, за която не знаеш абсолютно нищо… Макар че половината ми компютърни чаркове са произведени в Тайван.
И при това с кого пътувам? С бивша вещица, понастоящем Светла Различна. С такава, с която ми се е налагало да влизам в смъртна схватка…
Изведнъж почувствах болка в гърдите. Това беше не физическа болка, а ясното, пронизващо разбиране, че нашата схватка с Арина беше не само в миналото, но и предстоеше в бъдещето.
Не, това не беше предвиждане, не. Нещо друго. Сякаш подсъзнателно вече бях разбрал всичко, което засега още не бях подредил и което стърчеше в паметта ми като отделни, случайни трънчета. Сякаш всички тези пророци, сънища, видения, Тигри, вещици, Хесер и Завулон — всичко това се сля заедно… и даде резултат, който изобщо не ми хареса.
И особено не ми хареса това, че щеше да ми се наложи да убивам. Или да бъда убит.
Ама че работа! Защо ми трябваше да обръщам внимание на ревящото дете на летището, да си бях отминал…
Болезнено се намръщих. Да си отмина? И да го оставя да умре? И още сто и петдесет души заедно с него?
Не, разбира се.
Нещата в живота са така устроени, че нечий живот винаги означава нечия смърт…
Тихичко премина симпатичната усмихната стюардеса. Улови погледа ми, леко наведе глава и погледна въпросително празната чаша върху широкия подлакътник на креслото. Кимнах. Изчаках да донесе коняк и отпих от него — все така полегнал в креслото. Да можех да поспя… Но сънят сега нямаше да дойде. Биологическият ми часовник съвсем ще се побърка, първо от Москва в Лондон, а после от Лондон в Тайпе.
Защо съм сигурен, че ми предстои да вляза в схватка с Арина?
И то не просто да вляза в схватка, а да се бия до смърт?
Да, макар и да е станала Светла, тя тъмнее… не по-малко от Хесер.
Да, разкри ми някаква информация, но крие още повече.
Да, отнякъде знае неща, които не би трябвало да знае. Имам усещането, че има източници на информация в един от Патрулите… мислено поставих в ума си отметка — трябваше да поработя по този въпрос. Разбира се, на думи тя мрази Завулон, а се е пребоядисала… но как ли стоят нещата в действителност?
Ала ние всички, дори в отношенията си с приятелите ни, недоизричаме някои неща и изобщо скриваме други. Не непременно с лоши подбуди. Понякога е по-лесно и по-бързо да не доизкажеш нещо, отколкото да обясняваш и да убеждаваш.
Какво ме беше смутило?
Арина се закле, че не ми е повлияла. Вярвам й, но работата не е само в клетвата… с нейното умение да убеждава, изобщо не е нужно да стига до пряко магическо влияние върху психиката.
Обаче цялата й клетва се отнасяше до миналото. Тя не каза, че няма да ми причини зло, че няма да се опита да ме измами или да влезе в схватка с мен. Дреболия, естествено… но ако тя нямаше наум такива възможности, непременно щеше да се постарае да подсили клетвата, да я направи по-убедителна.
Какво още?
Отпих от силния коняк. Опитах се да извикам в паметта си лицето на Арина. Странно, пред мисления ми поглед тя, макар и да си оставаше млада, имаше стари, безцветни очи… мъдри… и печални.
Този поглед вече е надничал в бъдещето.
Тя е знаела, че съюзът ни няма да трае дълго.
Или поне сериозно е допускала това.
Арина ме гледаше като някой, който й е симпатичен, но неминуемо ще й стане враг… и то скоро, много скоро.