— Винаги ли си била толкова умна? — попитах аз. — А защо тогава се хвана да си вещица?
— А какъв избор би могла да има една селска девойка? — сви рамене Арина. — Господин Якоб не ме попита — нито когато ми вдигаше полата, нито когато ме натика в Сумрака. А щом веднъж станах вещица, ми се наложи да живея като вещица. За това не можеш да измолиш прошка.
— Изобщо ли? — не се сдържах аз. — Нещо недооценяваш Божието милосърдие.
Арина сви рамене.
— Може и да си прав — неочаквано лесно се съгласи тя. — Само че аз не само правех магии. Случвало се е и да изтребвам хора… като се започне от Якоб, моя учител, а това вече изобщо не е хубаво — да убиваш учителите си…
— Та той те е изнасилил! — възмутих се аз. — Непълнолетна!
— Пфу! — махна с ръка Арина. — Чудо невиждано. Изобщо не ме е изнасилвал, а ме съблазни. Даде ми захарно бонбонче, между другото. Почти не ме е бил. А относно това, че бях почти момиче — времената бяха други, тогава не гледаха в паспорта, а дали имаш цици. Ако не беше магьосникът Якоб, щеше да е пастирът Ваня или помешчикът Евграф Матвеич…
Тя се замисли за секунда и добави:
— По-скоро Ванка, не бях толкова хубава, че помешчикът да ме вика при себе си.
— А аз бях сигурен, че си убила наставника си именно заради насилието — казах. — Помниш ли… нали го написа в обяснителната бележка. „Похотлив мръсник“ или нещо такова…
— Похотлив мръсник! — подкрепи ме Арина. — А какъв друг да е? Аз му перях и готвех, и в леглото се стараех с всичките си момичешки сили! А той, всеки месец — или в бордея, или вземе, че съблазни някоя светска дама… аз рева, бия го с юмручета, а той току разпери ръце и говори: „Майн либер Арина… разбери, че мъжът по природа е развратно животно, склонно към победи на любовното поприще… Спя с теб, защото е полезно за твоето обучение и възпитание, но ти нямаш нито нужното тяло, нито нужния опит, за да претендираш за цялото ми внимание…“. Аз, разбира се, осъзнавах, че е прав. Но скоро се позакръглих, вече си имах и задник, и гърди, и можех да доставям удоволствие на мъжа по всякакви начини, а той — все кръшка и кръшка! В деня, в който навърших тринайсет години, той пак отиде в бордея! И… не издържах. Извиках го на дуел, както си му е редът. Надявах се, че ще се предаде, че ще моли за пощада… Бих му простила. Но той не можеше да повярва, че съм станала по-силна от него, би се до смърт… и така…
Арина въздъхна.
— Нали не ми се подиграваш? — попитах аз.
— Не, от къде на къде? — учуди се Арина. — Светли, разбери, животът е сложен, не е черно-бял, а шарен и на петънца. Има, разбира се, и такива, които са злодеи до дъното на душата си, а има и праведници във всичко. Но такива не живеят дълго. А повечето са най-различни. В хората всичко е смесено, а ние сме произлезли от хората, и не можем да избягаме от това… — Арина се обърна към преминаващата стюардеса и с усмивка я помоли — Миличка, ще ни донесеш ли някакво ядене, плюс шампанско за мен и коняк за моя кавалер?
— Аз няма да пия — промърморих.
— Тогава — и за него шампанско — не се смути Арина.
Глава 7
Бях сигурен, че ще започнат да ни мъмрят още от летището. Разбира се, минахме паспортната проверка без проблем — бдителните тайвански граничари видяха в паспортите ни несъществуващи тайвански визи, а умните компютри послушно погълнаха несъществуващите им номера. С това се занимаваше Арина — аз, честно казано, бих предпочел да премина покрай гишето невидим или през Сумрака. Но вещицата предпочете да създаде фалшиви документи, като промърмори: „Да не губя форма…“. Така и не бяхме успели да поспим, затова пък добре си пийнахме коняк и шампанско, очите ни бяха уморени от гледане на филми… Общо взето, видът ни си го биваше. На мен лично ми се искаше единствено да се просна на леглото в хотела и да заспя.
След паспортите минахме и през проверката за Различни. Тя отново изглеждаше изненадващо приятелска — никой не ни прегради пътя, просто още в коридора на подхода към паспортната проверка видяхме различим само за Различни плакат, учтиво канещ Различните да посетят „стаята за контрол“. За хората плакатът изглеждаше много по-заплашително — той съобщаваше, че в Тайван вкарването на наркотици се наказва със смърт и ако имаме нещо съмнително по джобовете, ще е най-добре да го изхвърлим в предвидливо поставеното под плаката кошче за боклук…