— Какво изумително доверие — казах аз, докато отивахме към „контролната стая“. — А ако не отидем? Изходът е свободен.
Арина изсумтя. Недоспиването и махмурлукът не бяха повлияли на характера й по най-добрия начин.
— Не се прави на глупак, чароплетецо. Сигурна съм, че ни следят от момента на излизането от самолета… по-точно — от самолета.
— От къде на къде? — смаях се аз.
— Нашата стюардеса е Светла Различна. Слаба, седмо равнище. Но ние не сме се и крили. И добре сме направили, предполагам.
Контролната стая се спотайваше близо до входа, между тоалетните и будката със сувенири (не мога да си представя кой купува сувенири още със слизането от самолета, но при будката стояха двамина от тези странни хора). Влязохме и попаднахме в малка и съвсем уютна зала, с мека мебел, малък барплот, собствена тоалетна и администраторска маса. Честно казано, двете мили девойки зад масата изобщо не приличаха на администраторки. Едва ли имаха и двайсет години, изглеждаха още по-млади, и двете бяха дребни и усмихнати, само че едната беше Светла, а другата — Тъмна.
При това и в буквален смисъл — косите на едната бяха съвършено обезцветени.
Общо взето, никой не скриваше, че са ни наблюдавали. Когато влязохме, светлата девойка тъкмо наливаше втората чаша с шампанско. Арина се усмихна, посочвайки ми с поглед бутилката — вгледах се и видях, че марката е същата като тази, от която ни сипваха в самолета.
— Добре дошли на тайванска земя — каза през това време тъмничката, навеждайки се в полупоклон. — Избрахте ли си хотела, в който ще отседнете, уважаеми Велики?
— „Шангри-Ла“ — отговори Арина, приемайки чашата.
— Ето Ви картичка с адреса, който трябва да покажете на таксиджията. — Тъмничката подаде на вещицата хартиен правоъгълник. — За съжаление не всички таксиджии знаят английски…
— Ние сме Различни и можем… — започнах аз, смутен от нелепостта на ситуацията — та нали разговаряхме на китайски.
— Ако заговорите на мандарин или на тайвански, таксиджията много ще се смути. На картичката е посочена приблизителната стойност на пътуването до хотела в нови тайвански долари. Ако таксиджията Ви поиска по-голяма сума, платете му, а после съобщете за това на посочения телефон.
— И какво ще стане? — полюбопитствах аз.
— Ще го уволнят — обеща девойката. — И ще Ви върнат парите. Чувствайте се спокойно и радостно на гостоприемната тайванска земя!
— Трябва ли да попълним някакви формуляри? — попитах аз.
— Това не е необходимо, господин Городецки — отговори девойката на руски език. При това не просто на руски, усвоен по магически път. В гласа й имаше съвсем лек акцент, колкото за пикантност — и съвсем ясно си личеше московското произношение.
Интересно, ако бях от Петербург, дали щеше да ме посрещне девойка, която е била на стаж там?
С известно смущение отпих от шампанското, взех картичката, поклоних се леко на девойката (и откъде се взеха тези маниери?), след което двамата с Арина излязохме.
— Добре работят — каза Арина одобрително.
— Харесва ми подходът им към таксиджиите мошеници — кимнах аз.
— Разбира се. Макар че трябва да се отбележи, че често един такъв таксиджия, работещ в Тайпе, храни половината от планинското си селце. Изкушението да съдереш кожата на някой турист е огромно… но съм съгласна, че не е хубаво да издевателстваш над туристите. Особено ако тези туристи сме ние.
— А забеляза ли, че не се разпознава равнището им на Сила? — попитах аз. — Разбира се, аз не съм сканирал активно…
— Светлата е трето — отговори Арина, оглеждайки се за таксита. — А на Тъмната — браво, добре се беше прикрила, има някакъв интересен амулет от водорасли и рибешка кожа… аз също не успях да й пробия защитата… Да вървим, пиацата е там.
Грешах за летището. Сериозният разговор ни очакваше в хотела.