Взехме си съседни стаи (Арина прояви достатъчно деликатност да не ми предлага да отседнем заедно). С любопитство огледах моята, постоях една минута пред огромния, заемащ цяла стена френски прозорец, зад който се виждаше обсипания със светлини вечерен Тайпе. Зрелището беше разтърсващо. И съвсем не заради небостъргачите, макар че право пред хотела се врязваше в небето почти петстотинметров колос — някога най-високата сграда в света, приличаща едновременно и на китайските пагоди, и на някакъв екзотичен плод. В Ню Йорк, Шанхай или Хонконг има по-големи небостъргачи.
Тук смайваше контрастът. Тайпе не беше особено висок град, във всички посоки се простираха цели квартали с височина не повече от три-четири етажа. Като че ли високите здания би трябвало да изглеждат не на място тук.
Но контрастът беше изненадващо хармоничен. Старият, притиснат към земята град приличаше на горичка, от която са израснали небостъргачите. Ниските и не особено съвременни здания изобщо не се стесняваха от външния си вид — напротив, сякаш се гордееха, че от тях се издигат бляскавите съвременни строежи…
Неволно си спомних за шумната протестна кампания, която закипя в Санкт Петербург, когато там решиха да построят небостъргач. Всички тези истерични вопли за нарушената културна среда, за изкривяването на чудесната линия на хоризонта, за това, че под небостъргача могат да бъдат погребани уникални руини от седемнайсети век, а може би дори лагери на първобитни хора…
Разбира се, питерският манталитет е особен, култивиран сред блата и влажен, пронизващ вятър. Но аз с удоволствие бих изпращал всички митингуващи да поживеят някой друг месец в стара питерска комуналка, с мухлясали стени и тесни прозорчета. А след това вече бих им предложил да гласуват — трябва ли и може ли да се строят в старинния град съвременни здания.
Нали любовта към родната страна не е само в това да запазиш по-голям брой старинни развалини. Иначе Северна Америка би живяла в индианските вигвами и в дървените къщи на първите заселници; Лондон щеше да се състои изцяло от викториански и едуардиански здания, едни такива мили от гледна точка на туриста, но не особено удобни отвътре; а за Африка и Азия по-добре изобщо да не говорим…
Гледах издигащите се небостъргачи и си мислех, че започвам да разбирам малко по-добре китайците. Независимо дали живеещите на континента, или на острова.
И даже мъничко им завиждам.
Отворих куфара си, извадих чисто бельо, отидох в банята. Всичко беше много стилно. Даже имаше малък телевизор на рафтче до клозетната чиния. Скъпа играчка — всичките тези телевизори за банята се нуждаят от изолация против влагата и струват луди пари. Навремето исках да си закача такъв в банята, за да си гледам новините, докато се мия, бръсна и си почиствам зъбите, но цената доста ме смути…
Вдигнах телевизора — той беше съвсем миниатюрен, дванайсет инча, лесно можеше да се задържи с една ръка. Обърнах го.
Отзад, зад обикновения надупчен пластмасов капак проблясваха микросхеми. Как е възможно? Посетителите се мият, плискат вода, вземат си горещи душове, пълнейки банята с облаци от пара, а тук стои неизолиран телевизор? Та той ще изгори! Може да издържи година и ще изгори! Защо не са сложили по-скъп, но специален?
По същата причина, поради която не събарят старите къщи, докато не се срутят, прошепна ми вътрешният ми глас. Специалният телевизор ще струва две хиляди долара. А този — най-много сто. Няма ли да е по-лесно да го сменят веднъж на двайсет години, отколкото да влагат средства в стремително остаряваща техника?
Оставих телевизора на мястото му, включих Би Би Си и влязох под душа, осъзнавайки, че пак съм разбрал нещо занимателно, и при цялата си простота — безумно далечно от нашия руски манталитет. При нас или нямаше да има телевизор, или щеше да има, но би бил безумно скъп, а цената на апартамента щеше да нарасне тройно. У нас не обичат вещите за еднократна употреба. У нас още помнят как да лепят найлонови чорапогащи, да мият найлонови пликчета и да ходят за мляко с бидон. У нас на празната кофичка от кисело мляко ще й намерят сума ти приложения — като се започне от отглеждане на разсад и се стигне до вместилище за съхранение на разни дреболии.
В нещо тук Русия се беше оказала вървяща в крак със западните страни, внезапно побъркали се на тема екология, икономии и вторично използване на ресурсите. Само че не заради популярността на зелените движения, а заради многовековния навик да икономисват. Само дето у нас, както често се случва, довеждат всичко до крайности, при това и в двете посоки — едни и същи хора кърпят чорапи и си купуват скъпи коли и битова техника…