Интересно дали все пак е в наш плюс или минус това, че се обливаме със смесители? Ето, да вземем този душ. Смесителят не беше евтин, а по-скоро скъп, с тесни дупчици за водата и с клапан за изсмукване на въздух. Глезотия? Не съвсем. От този душ изтича двойно по-малко вода, отколкото от моя в Москва. А това, че водата струва пари, и то немалко, започнахме да го разбираме едва сега — никой не цени онова, което го има в изобилие, затова и ние, руснаците, никога не сме ценили особено и не сме пазили горите си, реките си, природата… а и самите себе си, общо взето. Вицът „Ще измием ли тези деца, или ще си народим нови?“ нали също се отнася за нас, макар че ние все пак пазим децата си, но не и себе си. Какво трябва да се случи с нас, за да разберем — трябва да пазим това, което имаме, всяко дърво в безкрайната гора, всяка рекичка, дори и онези, които не ги нанасят на картата, всяко село от пет къщи, всеки войник, призован в армията, всеки жител, унило теглещ хомота си… Какво трябва и може да ни промени? Нас не ни промени комунизмът — той ценеше хората повече на думи, и то не всичките, и то само като винтчета от единен механизъм. Не ни промени демокрацията, даже напротив — тя даде на всички свободата да се мразят помежду си. Какво ни е нужно? Може би като евреите преди хиляди години — само болка и смърт, загуба на държавата и разселване из света, презрението на другите народи и преследване — може би само това би позволило на руския етнос да се опомни и отново да стане единен? И то единен вече не така, както се е обединявал по-рано — без да смята жертвите и без да признава цена за победата? А на какво друго равнище? На всички велики народи рано или късно им се налага да минат през катастрофи, през свой национален Холокост… това го помни Китай, измиращ от опиум и разкъсан на части, това го помни Германия, преминала през поражения в две войни и през позора на нацизма, това трябва да го помни и Русия, преминала през братоубийствени революции и през жестоки войни…
Но кой знае защо, тя не го помни.
Спрях водата и погледнах бръмчащия телевизор.
Но пък ако има нещо, което ние, руснаците, никога няма да пропуснем, това е заради всякакви дреболии, като евтин телевизор или смесител, да се отдадем на размишления за съдбата на Отечеството и мирозданието. Това винаги ни се удава добре.
Изтрих се, наметнах халата и излязох от банята. И в този момент звънецът на вратата иззвъня тихичко.
Кой знае защо бях сигурен, че това не е Арина.
И, общо взето, даже нямах намерение да играя комедии и да се поинтересувам кой иска да ме посети.
— Заповядайте, господа — казах аз, отваряйки вратата.
Господата се оказаха двама — младеж и възрастен човек. А освен това имаше и една дама на средна възраст.
И тримата бяха Различни, при това — Светли. Учтиво не бяха маскирали аурите си. Възрастният мъж беше вълшебник, четвърто равнище. Младежът — вълшебник, второ равнище. Жената — предсказателка, първо равнище. Охо. Не мисля, че в тайванския Патрул е пълно със служители от първи и втори ранг. Значи към неофициалното ми посещение се бяха отнесли напълно сериозно и с подобаващо уважение.
— Ще позволите ли да влезем, Антон Сергеевич? — учтиво се поинтересува младежът. И без да дочака разрешението ми, добави — Можете да наричате спътника ми Уважаемия господин Паша, моята спътница — Уважаемата госпожа Лена, а мен — Петя.
— Влизайте, Паша, влизайте, Лена, влезте и Вие, Петя — отговорих аз и отстъпих встрани. Разбира се, руските имена бяха заради традиционната китайска учтивост — ако бях американец, щяха да се представят като Джон, Джим и Джил, например. — Нали няма проблем, че съм с халат? Изкъпах се след пътуването.
— Това е чудесно — одобри Петя, докато спътниците му влизаха и се настаняваха в креслата. Едва сега осъзнах, че в стаята явно има твърде много кресла — цели четири. Дори се виждаше, че две от тях леко се различават по цвета на тапицерията си от останалите и са разположени на не особено удобно място, откъдето се минава. — Здрав дух в здраво тяло.
— Както казваме ние, в Русия, „всъщност — само едно от двете“ — пошегувах се аз кисело.
— Грешите — каза Петя, чакайки да седна. Аз седнах и изругах наум — искаше ми се да заема преднамерено небрежна поза, да преметна крак върху крак, но в халата това беше невъзможно.
На което, естествено, се е разчитало.
Добре, ще потърпим. Няма да се правим на много умни, превръщайки халата в костюм или телепортирайки върху себе си собствените си дрехи. Това ще е твърде подчертано.