Но аз самият умеех да плувам само в един стил, който в детството ми се наричаше „жабешката“, а всъщност беше най-примитивният бруст, известен на човечеството от времето на неолита.
Освен това ме мързеше.
Поплисках се в басейна, гледайки чистото синьо небе. Началото на септември в Тайван е доста горещ период, а и рядко вали. Но тази сутрин беше изненадващо прохладно и същевременно слънчево.
Добре би било да остана тук няколко дни… Или не, по-добре да дойда с жена ми и дъщеря ми. Да погледаме чуждата природа, култура, да пробваме местните ястия, наистина да се изкъпя в морето… Колко жалко, че Светлана не искаше да се връща в Патрула. С нейните способности…
Въздъхнах и се измъкнах от водата. Време беше да закуся и да потърся Арина, едва ли вещицата беше настроена да спи до обед.
Отидохме до музея с такси, макар че аз предлагах да се запознаем с тайванското метро. Музеят беше извън града и ние пътувахме по някакъв скоростен път, минавайки както през нови, така и през стари квартали. Гледах с любопитство през прозореца.
— Трябва да пътешестваш повече, Городецки — каза Арина, поглеждайки ме. — Иначе в командировките външното ще те отвлича от същността.
— Нещо не се получава — признах си аз.
— Вземай пример от началството — продължи Арена. — Ето, да речем, Хесер. Роден в Тибет. Работил на територията на съвременен Китай и Индия. После — в Европа, в Холандия.
— Така ли? — учудих се аз.
— Разбира се. Наистина, отдавна. После се премести в Русия. Питер, Москва… Установи се в Средна Азия. После отново в Москва. Интересно къде ще го отвее вятърът по-нататък.
— Струва ми се, че Хесер вече е охладнял към смяната на местоположението.
Арина се разсмя.
— Какви ги говориш, Антоне? Докато му е интересно да работи, Хесер остава на едно място. А после си тръгва.
— При нас няма време да скучае — промърморих аз. Самата мисъл за това, че Хесер може да си тръгне от Москва, да отиде някъде във Франция или Китай и да се нарече Антоан Хесер или Хе Се Ро, ми изглеждаше нелепа.
— Дано да е така — лесно се съгласи Арина. — Дано да е така…
Шофьорът ни тайванец беше мълчалив, но постоянно се обръщаше и ни се усмихваше дружелюбно. Той мина през някакъв тунел, после зави надясно. Приближихме се към музея, по-точно към паркинга, зад който започваше парк, а в далечината на фона на хълмовете се виждаше зданието — съвременно, но в традиционен китайски стил, с покриви-пагоди, в жълто-тюркоазен цвят.
Арина плати на таксиджията, каза му нещо кротко, предизвиквайки одобрителен смях, купихме си входни билети и тръгнахме през парка по широка алея. Посетителите бяха доста — и туристи европейци, и туристи азиатци, и от самите тайванци, представени на първо място от ученици ентусиасти.
— Надявам се, че господин Фан днес е на работа — казах аз. — И че няма да ни се наложи да обиколим целия музей, докато го търсим… Макар че… общо взето, нямам нищо против да разгледам съкровищата. Знаеш ли дали магическите артефакти сред тях са много?
— Не са много — поклати глава Арина. — Китайците по традиция разделят приложното изкуство и магията. Най-интересните им магически артефакти изглеждат банално… клечки за ядене, например, невзрачно ветрило или свитък от бамбукови плочици…
Изведнъж забелязах, че срещу нас целеустремено се движи млад китаец. Не че потокът хора се движеше изцяло към музея, но този младеж явно се беше насочил към нас.
— А това не е ли Фан? — попитах аз.
Арина не успя да отговори. Младежът се спря пред нас и едва забележимо склони глава.
— Господин Антон, госпожице Арина. Господин Фан Венян Ви моли да го изчакате в парка „Чжишанюан“, в Беседката на орхидеите. Господин Фан Венян смята, че красотата на това място е благотворна и въодушевяваща за тази толкова ласкателна за него среща. Господин Фан Венян Ви моли да ме последвате.
Юношата говореше на китайски, а на всичкото отгоре не беше и Различен. Той се поклони още веднъж и тръгна по алеята, без дори да провери дали го следваме, или не.
Ние с Арина се спогледахме.
— Освен това господин Фан Венян смята, че в случай на някакви непредвидени ситуации е по-добре те да се случат в парка, отколкото в музея, сред безценните експонати — усмихна се Арина. — Какво пък, не е учтиво да отказваме поканата…