Честно казано, съмнения предизвикваше само думата „цар“.
Впрочем, пророчествата винаги са иносказателни, те са преминали през съзнанието на пророка. Та можела ли е приятелката на Арина, още повече щом е свикнала да римува, да изрече „президент“? Или… или „генерален секретар“?
— А може ли пророчеството вече да се е случило? — попитах аз. — Арина, та нали някои неща спокойно могат да се смятат…
— Млъкни! — изрева Арина. — Фан, как може да бъде убит Тигъра?
— Той не може да бъде убит — разпери ръце Фан. — Тигъра е въплъщение на Сумрака в реалния свят. Можеш ли да убиеш Сумрака, вещице?
— Аз съм чародейка!
— Ти си се пребоядисала, но си била, си и ще бъдеш вещица — отговори спокойно Фан. — В думите ми няма обида. Пак те питам — можеш ли да убиеш Сумрака?
— Защо идва той, Фан? — попитах го бързо аз, изпреварвайки Арина.
Не мислех, че ще ми отговори. Но Фан заговори, при това с явно удоволствие — очевидно не му попадаха често толкова заинтригувани слушатели.
— На Сумрака му е нужна Сила. Силата я дават хората, обикновените хора, и колкото по-силна е тяхната радост или мъка, толкова повече е Силата. Сумракът не е жесток, но той си иска своето. Човешката радост също го устройва напълно, но рядко се случва радостта да е повече от мъката. Много по-често хората стават равнодушни и преситени… следователно Сумракът започва да гладува. Синият мъх е най-простият и слаб инструмент на Сумрака, той попива Силата и може да активизира човешките емоции. Но ако на света има все повече и повече равнодушни, ако Доброто и Злото отстъпват място на спокойствието и апатията… тогава Сумракът поражда Тигъра. Пророците се раждат постоянно, но ако Сумракът има достатъчно храна, те могат да постъпват както им е угодно — да изричат добри или лоши пророчества, да ги крият, да ги забравят… Но ако човешкият род се успокои, каже си, че е достигнал равновесие и покой — тогава Тигъра идва при пророците. Той не прави разлика между добрите и лошите пророчества. На него му е нужно единствено те да прозвучат. Рано или късно пророкът открива пътя към велики сътресения, болка и радост. И сумракът отново се насища. Той не е зъл. Той просто живее… и както всичко живо — иска да яде.
Фан взе късче от някакъв захаросан плод и го пъхна в устата си.
— Но нали Сумракът е просто… просто… — запънах се.
— Просто какво? — усмихна се Фан. — Просто друг свят? Просто друго измерение на реалността? И ние, Различните, сме способни да влезем в него, просто така да изречем: „Гори!“ — и от нас да изригва пламък, или да превръщаме телата си в демонични, или да виждаме бъдещето? Уважаеми Антоне, ти използваш магията и смяташ това за разбиращо се от само себе си. Но как именно използваш магията?
— Влизам в Сумрака… или просто… — млъкнах и се зарекох да не използвам повече тази дума — или се протягам към него…
— И какво по-нататък? Вместо ръце ти израстват оръдия, а вместо пръсти-иригатори? Как се сражаваш и как изцеляваш? Как можеш да говориш на китайски език, който никога не си учил? Откъде се взема всичко това според теб? От Сумрака? В отговор на твоите желания? Какво е тогава за теб Сумракът — компютър, в чиито екран тикаш пръсти и получаваш желаното? Но компютъра някой го е измислил, някой го е направил, и някой е написал програми за него. Компютърът няма разум и не можеш да го накараш да ти направи кафе или да ти оплеви лехата. А Сумракът послушно споделя с теб силата си, от която се нуждае самият той, и ти позволява да правиш фокус след фокус…
— И защо, ако е разумен? — възкликнах аз.
— Синият мъх също не само събира сила, но и я яде — усмихна се Фан. — Синият мъх е нужен на Сумрака… за една цел. Тигъра — за друга. Различните — за трета. Но всички ние заедно се занимаваме с едно и също — тормозим човечеството, дърпаме хората насам-натам, караме ги да вършат разни неща, измисляме към какво да се стремят… понякога постигайки успех, понякога — с цицини по главата. Но всички ние сме част от Сумрака, негови симбионти, ако предпочиташ. Негови ръце и крака, очи и уши. Греблата и лопатите, с които той се справя със своята градина-човечеството. Искаш да въстанеш срещу Тигъра? Ще въстанеш против Сумрака. И следователно — против самия себе си, против своята природа, своите способности, своя живот. Тигъра не може да бъде убит.
— А тогава какво направи ти? — попита Арина. Погледнах я и потреперих — тя беше остаряла. Не, маскировката й не беше изчезнала, но сега това беше само маската на красива и уверена в себе си жена върху лицето на нещастна опустошена старица.