— Ти разбираш ли какви ги забърках? — изстена Арина. — Разбираш ли? Аз убих родината ни, Антоне! Ние трябваше да умрем и да не пуснем пророчеството на света, или да му позволим да се сбъдне… а аз го отложих! Аз, както се оказва, съм опънала пружината! Заслепена от самоувереност, от вяра в способностите си… реших да се боря. И сега всичко ще бъде още по-зле, разбираш ли, още по-зле!
— Арина, засега нищо не знаем — казах аз. — Може пророчеството ти да е сработило през четирийсетте години. Помниш ли? „Германецът Малорусия ще завладее…“ Нали така и стана…
За секунда безумието в очите на Арина угасна.
— Да… но… Но нали останалото не се е случило… Антоне… — Тя започна да се подмилква. — Нали знаеш, че успях да възстановя това-онова от „Фуаран“… мога да повишавам силата на Различните… това е много важно… и там има още много други неща, които никой не знае…
Очите на клетия Фан Венян по естествен начин се вдигнаха до челото.
Той току-що беше споделил с нас своята изстрадана история и мнението си за Сумрака, което противоречеше на всички основни теории на Различните.
А в отговор на това беше чул фрагмент от старо отсрочено пророчество, беше узнал, че легендарният „Фуаран“ е бил в ръцете на вещицата и дори е възстановен от нея, може да повишава Силата (представям си какво му е било да чуе това, след като за триста години е достигнал едва четвърто равнище!) и да прави „още много други неща“…
— Антоне, миличък… ти даже не си представяш какво мога… мога да направя такива неща за теб… никой не би могъл… — ръцете й легнаха върху гърдите ми, Арина наведе глава, поглеждайки ме в очите. — Антоне… скъпи мой… нали си запазил пророчеството?
— Да — кимнах аз, гледайки Арина в очите.
— Антоне — изрече Фан много спокойно и учтиво, — бих искал да ви обърна внимание…
— Антоне, а как го запази?
— Там имаше детска играчка — обясних аз. — Телефон играчка, на който може да се запише фраза. Кеша го стискаше в ръката си, след като беше произнесъл пророчеството. Той не помнеше нищо… но на телефона имаше запис. Не съм го слушал, но го презаписах на флашка.
— А къде е тази флашка?
— В портфейла ми — казах аз.
— Не искам да ставам нахален, Антоне — каза Фан, пристъпвайки към нас, — но искам да отбележа, че Ви е приложено заклинанието „Дълъг език“…
Още не беше успял да довърши изречението си, когато аз блъснах Арина, вече бръкнала в джоба на сакото ми. Вещицата беше съвсем лека, отлетя на няколко крачки и се тръсна върху възглавниците.
Аз отчаяно проверих цялата защита, която ми беше сложена.
„Бариера на волята“… „Дъгова сфера“…
Всичко беше наред.
Защитата си стоеше.
Иронията на ситуацията се състоеше в това, че защитата ми беше сложна и добре структурирана, която лесно би отразила мощната „Доминанта“ или всяко друго атакуващо заклинание. Защитата би отразила и „Дългия език“, с който се закачаха учениците през първата година на обучение… само че аз самият бях снел тази защита! „Дългият език“ беше вплетен в същото онова заклинание за любуване на пейзажа, което бях сметнал за местно, тайванско, направено на беседката от любезните ни домакини. То наистина изглеждаше като обикновено развлекателно заклинание… докато не му отвореха път. А после започваше да работи, постепенно увеличавайки мощността си.
Не, това не беше работа на Фан! Колкото по-внимателно се вглеждах в заклинанието, толкова по-ясно виждах, че магиите, обвързани с въздух, вода и земя, направени уж по китайски маниер, бяха малко по-различни.
По-изящни, по-женствени.
По-подходящи за вещица.
Това заклинание го беше направила Арина. Беше го направила практически мигновено, в секундата, в която се приближихме към беседката, беше го вплела прецизно в охранителните и защитните заклинания на домакините, без да ги разтревожи, а и още го беше маскирала като стара местна изработка!
Едва ли това беше предварително замислен капан за мен. По-скоро за нас двамата. Но и за мен също. Не беше ли намекнала специално Арина за хомосексуалността на Фан, за да може в случай на необходимост да припиша магията, носеща в себе си явна женска природа, на женствен мъж, какъвто, Фан, естествено, не беше — поставеният от него току-що щит беше груб, рязък и ефективен.
Арина мислеше не крачка напред, не две или три, а цели десет!