Пролуката в облаците се затвори. Антон понечи да вдигне ръка — и я отпусна.
Така или иначе ще се затвори…
Той отиде в кухнята, отвори шкафчето и измъкна от него начената бутилка коняк. Огледа се скришом, наля си малко в тумбеста винена чаша и го изпи варварски, на екс.
Бутилката издаде съкрушена въздишка. Антон присви очи и я погледна, за да определи автора на заклинанието.
Светлана.
Антон си наля втора порция, скри въздишащата бутилка в шкафа и отиде в хола. Застана до шкафа със стъклени врати, изучавайки оставения на полицата дървен бокал.
Разбира се, подобен род артефакти би трябвало да се съхраняват в офиса на Патрула. Но за седмица изследвания никой от аналитиците така и не изясни как може да се прочете скритото в чашата пророчество (и дали там изобщо има такова), а и апартаментът на двама Висши Различни (и даже трима, ако се брои и Надя) по принцип е защитен почти от всякакво нахлуване.
Така че по предложение на Хесер чашата на Еразъм бе върната на Городецки. Върнаха я без ентусиазъм — на Инквизицията изобщо не й хареса, че Антон не се е опитал да ги извика за залавянето на Арина. Но у Хесер се намери убедителен довод — Еразъм можеше да е настроил по някакъв начин чашата така, че пророчеството да се разкрие само пред Городецки.
Когато поискаше, Хесер винаги намираше убедителни доводи.
Антон известно време наблюдава бокала, после отвори шкафа и го взе в ръце. Допря го до едното си ухо, после до другото. След това отиде в кухнята, сипа на дъното коняк и го изпи.
Естествено, пророчеството не се разкри.
— Татко?
Потънал в размисли, Антон стоеше с бокала до прозореца и не беше забелязал веднага, че Надя се е върнала от училище.
— Какво, дъще?
— Ти… — Надя демонстративно помириса въздуха, но попита дипломатично — Разгонвал ли си облаците?
— Да. Малко.
— Забелязах.
Надя пристъпваше от крак на крак до вратата. Или искаше да попита нещо, или обратното — да каже. Антон погледна дъщеря си и изведнъж — напълно неочаквано — разбра, че дъщеря му вече не е съвсем дете, че е стъпила на онази тайнствена пътека, която води от детството към младостта и на която остават хвърлени и забравени говорещите кукли, плюшените мишки и любимите родители…
Надя току-що беше стъпила на тази пътека, но вече нямаше да се върне от нея…
— Искаше ли да ме попиташ нещо? — поинтересува се Антон.
— Татко, ето тази чаша… Аз също я докосвах.
Антон кимна, разбирайки, че не става въпрос за физическо докосване.
— Струва ми се, че там има нещо. Но е скрито много добре, не може да се достигне нито чрез сила, нито чрез хитрост.
— Ако беше достатъчна хитрост или сила, в Инквизицията всичко щяха да разберат — кимна Антон.
— На мен ми се струва, че там има някакъв хитър пусков механизъм — продължи Надя ободрено. — Трябва да се направи нещо такова, за което никога не би се сетил. Което не би направил. И тогава пророчеството ще се разкрие.
Антон погледна бокала в ръката си.
После кимна.
— Тогава, навярно, никога няма да го узнаем.
— Разстроен ли си?
— Не — каза Антон. — Не много. По-точно — никак.
Глава 1
Младежът беше стабилен, от младите, дошли в Патрула миналата година, и мечтаеше да стане оперативен работник. Честно четвърто равнище и всички шансове да се издигне още. Наричаха го Александър, до съвсем скоро учеше в Московския авиационен институт и мечтаеше да стане космически инженер. От такива не се и получаваха други освен Светли, защото през 2012 година в Русия космонавти мечтаеха да станат само малките деца или блажените.
— Антон Сергеевич — той се стараеше да говори спокойно и стегнато, но в гласа му все пак нещо потрепваше, — а Вие сигурен ли сте, че те ще дойдат тук?
Свих рамене, извадих пакета с цигари, запалих, поднесох го на Саша, без да обръщам внимание на неодобрителната му гримаса. Саша започна да нервничи, после неуверено посегна за цигара.