Прибрах пакета.
— Не бива. Първо, никога не пуши. Второ, изобщо не прави това, което ти предлагат авторитетите, ако не ти харесва. Ако скоча от моста, също ли ще скочиш?
— Ако трябва — ще скоча! — изрече твърдо Саша.
Погледнах надолу, към сивата вода на река Москва, в която се отразяваха уличните лампи (звездите в Москва не се виждат често и на самото небе). Кимнах:
— Винаги най-важното е да разбереш дали да скочиш, или не… Саша, те ще дойдат тук, защото така е насочен Зовът. Когато аз бях мъничко по-възрастен от теб, но едва ли по-силен, можех само с голямо усилие да усетя вампирски зов и да тръгна към него. Сега го чувствам само малко повече… и знам, че по „Берсенавска крайбрежна“ идва вампир, а по „Пречистенска“ — девойка. Това в последно време стана страшно популярно при вампирите — да хващат жертвата си на мост, а после да хвърлят тялото във водата. Докато го измъкнат… вече никой не може да разбере от какво е загинала.
— Как така „не може да разбере“? — възмути се Саша. — А загубата на кръв? А белезите от зъби?
— Ами, представи си — казах аз, издишвайки във въздуха кълбо дим, — че си патоанатом. Докарват ти тяло, извадено от водата, доста пострадало, ударило се в брега или в опорите на мост…
Саша започна да пребледнява. Млад беше още. Добър, но млад…
— Дори и да забележиш, че на шията има някакви рани, а в тялото почти няма кръв, какво ще предпочетеш да мислиш? Че из Москва бродят вампири? Или че влюбената глупачка се е хвърлила във водата и при падането се е набола на някакво желязо?
— Аз бих разгледал всички варианти — реши Саша.
— Затова си в Патрула — кимнах аз.
Саша помълча, поглеждайки бдително ту наляво, ту надясно. После плахо попита:
— А Храмът не им ли пречи?
Погледнах масивното, благообразно осветено здание. Поклатих глава.
— Този не им пречи. Вампирите изобщо не се боят от религията. Ако вярваха в Бог, нямаше да станат вампири. Но си прав в това, че истинският храм може да защитава. Ако е наблизо и ако жертвата е вярваща. Разбираш ли? Това не плаши вампира, но защитава жертвата.
— Струва ми се, че разбирам — кимна Саша замислено. — А защо този не помага?
— Заради много фактори — отговорих аз уклончиво.
Саша стоеше, дърпайки сложения на перилата на моста катинар. Ама че смешен е този маниер на съвременните влюбени — отиват на моста, целуват се, и слагат катинар — сякаш вече са заключили любовта си.
А любовта не бива да се заключва. Тя не ни е дадена за това.
— Чувствам го — каза Саша възбудено. — Идва! Отляво!
— Знам — кимнах аз.
— Той нас не ни ли…
— Той няма да почувства в нас Различни и дори няма да види истинския ни облик — успокоих го аз. Без да уточнявам, че вместо мен вампирът ще види пълен младеж с обеца на ухото, а вместо Саша — тъжна девойка. Стандартната картина за това място — поскарали се влюбени…
— Чувствам и девойката — каза Саша е облекчение. — Ето, идва… та тя е съвсем момиченце!
Обърнах леко глава — девойката преминаваше покрай нас, заслепено гледайки напред, и признах:
— Да, на четиринайсет-петнайсет години. Това е лошо. Ако беше на десет…
— Какво му е лошото? — изуми се Саша.
Така ли се е учил? Нима не помни, че лицензите се издават…
— Изчезнаха! — възкликна възбудено Саша.
Аз и сам видях как вампирът — толкова млад на вид, колкото и моят партньор — направи крачка срещу девойката, усмихна се — зъбите му още не се бяха подали, имаше само едва забележим намек за тях — и… те изчезнаха.
— Да вървим — казах аз, с щракане на пръстите запратих угарката през парапета към водата. По-скоро почувствах, отколкото видях сянката си — и пристъпих в нея.
Студ. Обичайният пронизващ студ на Сумрака. Светът наоколо изведнъж потъна в сиво и забави движенията си, звуците станаха провлечени и далечни. Под краката ни се стелеше плътен син мъх, краката ни потънаха в него като в скъп килим.
Вампирът стоеше на няколко крачки от нас, съвсем млад, красив, аристократично блед. Е, да, той също беше съвсем новак, не се беше маскирал на млад, наистина беше такъв… иначе сумрачният му образ на Различен би бил съвсем различен…
Все още обичам този стар каламбур…
Вампирът стоеше, прегърнал девойката и целувайки я в устните. Именно целувайки я, а не хапейки я. С крайчеца на окото си поглеждаше към мен и към тромаво влезлия в Сумрака зад гърба ми Саша.