— Знаеш, Бони! Къде е Дейви?
Впил пръсти в ръцете й, той я стисна още по-силно.
— Минава ми нещо през ума, но не мога да се закълна така ли е — каза той. — Не мога да се закълна, защото нищо не съм видял с очите си. Толкова е тъмно, като се скрие луната, че не можеш ръката си да видиш.
— Кажи къде и Дейви! — извика Джийни и го заудря с юмруци в гърдите.
— Сигурно е тръгнал насам, но се е подхлъзнал. Било е ужасно глупаво да тръгва през блатото в такава облачна нощ. На негово място щях да умра от страх да не падна в тия пълни с тиня трапища.
Джийни се изтръгна от прегръдката на Бони. Той се впусна след нея, но не успя да я хване и тя затича към тресавището. След две-три крачки той напълно я изгуби от погледа си. Чуваше само стъпките й, но бе невъзможно да разпознае посоката, от която долитат.
— Джийни! — развика се той. — Джийни-и-и! Върни се, глупачко! Сама не можеш да минеш през блатото. Върни се, Джийни-и-и!
Не се обади никой. Бони закрачи по първото дърво от безкрайно дългия мост. Като разбра, че по-нататък не може да продължи, защото повече не вижда нищо под краката си, спря. Ослуша се. Тишина. Отчаян, коленичи и запълзя по плъзгавия дънер. От време на време спираше, извикваше Джийни, ослушваше се за отговор и се взираше в траповете край дънера, пълни с лепкава тиня.
На разсъмване, изкалян и безпомощен, Бони стигна другия край на тресавището и стъпи на твърда почва. Седна и зачака утрото. Недоумяваше дали ще намери — и кога? — някаква следа от Джийни или от Дейви.