Робърт Луис Стивънсън
Нови хиляда и една нощ
ЧАСТ ПЪРВА
КЛУБЪТ НА САМОУБИЙЦИТЕ
РАЗКАЗ ЗА МЛАДЕЖА С КРЕМ-ПИТИТЕ
Докато живееше в Лондон, изисканият принц Флоризел Бохемски спечели симпатиите на всички със своите изтънчени обноски и всестранно великодушие. Той беше изключителен човек, дори ако се съди от малкото, което се знаеше за него; а то бе само незначителна частица от това, което действително вършеше. Макар и обикновено благ по характер и свикнал да гледа на света с философското хладнокръвие на орач, принцът на Бохемия имаше известна слабост към живот, по-рискован и ексцентричен, отколкото се полага на човек с произход като неговия. От време на време, когато изпаднеше в лошо настроение и в никой от лондонските театри не представяха пиеса, на която да може да се посмее, а годишното време беше неподходящо за лов, риболов и стрелба, където превъзхождаше всичките си съперници, той повикваше своя довереник и началник на конюшните полковник Джералдин и му заповядваше да бъде готов за вечерна разходка. Началникът беше млад офицер, сърцат и дори смел до безумие. Той посрещаше с радост това съобщение и побързваше да се приготви. От дълга практика и многостранно познаване на живота бе придобил необикновената способност да се дегизира: умееше да нагоди не само лицето и държането си, но и гласа, и едва ли не мислите си към тия на човек с каквото и да е положение, характер или националност; по този начин отклоняваше вниманието от принца и понякога издействуваше достъп на двамата до странни обществени съсловия. Тези приключения оставаха тайна за гражданските власти; благодарение на несмутимата смелост на единия и будния, находчив ум и рицарската преданост на другия, те бяха преминали много опасни изпитания, и с течение на времето взаимното им доверие растеше.
Една мартенска вечер силна суграшица ги принуди да се приютят в пивницата „Стрида“ в непосредствено съседство с Лестър скуер. Полковник Джералдин беше облечен и гримиран като обеднял представител на печата, а принцът, както винаги, бе променил външността си с помощта на фалшиви бакенбарди и чифт големи залепени вежди. Те му придаваха космат и загрубял вид, който беше най-непроницаемата маскировка за човек, изтънчен като него. Така пременени, принцът и неговият спътник спокойно си посръбваха бренди със сода.
Пивницата беше пълна с клиенти — мъже и жени, но при все че не един от тях се опита да завърже разговор с нашите търсачи на приключения, никой не представляваше интерес за по-близко запознанство. Тук се бе събрала най-долната и пошла утайка на лондонското общество, а принцът вече започваше да се прозява и цялото това приключение взе да му дотяга, когато двукрилата врата рязко се отвори и в пивницата влезе млад човек, последван от двама слуги. Всеки от слугите носеше голям поднос с крем-пити, чиято покривка веднага махнаха, и младежът обиколи всички присъствуващи, канейки всекиго с пресилена любезност да си вземе от сладкишите. Едни със смях приемаха предложението му, други отказваха твърдо и дори грубо. Във втория случай новодошлият неизменно изяждаше сам питата, съпровождайки това с повече или по-малко духовита забележка.
НаЙ-после той се приближи до принц Флоризел.
— Сър — каза младежът с дълбок поклон, подавайки същевременно питата между палеца и показалеца си, — ще направите ли удоволствие на един съвсем непознат? За качеството на този сладкиш мога да ви гарантирам, тъй като от пет часа насам съм изял двайсет и седем парчета.
— За мен — отговори принцът — е важно не толкова естеството на подаръка, колкото чувството, с което той се поднася.
— Чувството, сър — отвърна младежът, като се поклони отново, — е шега.
— Шега ли? — учуди се Флоризел. — А с кого възнамерявате да се шегувате?
— Не съм дошъл тук да излагам мислите си — отвърна събеседникът му, — а да раздам тези крем-пити. Ако добавя, че аз от все сърце се включвам като обект на тази шега, надявам се, че ще задоволя любопитството ви и ще ви омилостивя. В противен случай ще ме принудите да изям двайсет и осмата, а, откровено казано, до гуша ми е дошло от тази игра.
— Вие ме трогвате — рече принцът, — и на драго сърце бих ви избавил от това затруднение, само че при едно условие. Ако заедно с моя приятел изядем сладкишите ви — каквото желание естествено никой от нас няма, — искаме за отплата да вечеряте с нас.
Младежът като че ли се замисли.
— Остават ми още няколко дузини — произнесе той най-после, — тъй че ще се наложи да споходя още няколко пивници, докато свърша моята важна работа. Това ще ми отнеме доста време, и ако сте гладни…