След това кимна. Знаеше, че сега идва ред на шока и треперенето — физическите и химическите реакции, породени от случката. Бе наранила много хора. Бе чупила кости, бе разбивала лица и бе усещала такова чисто, почти еуфорично щастие, каквото бе усетила и когато Карлиньос я заведе на Безкрайния маратон. Чувстваше се жива и нащрек; кожата ѝ я сърбеше, усещаше се мръсна и покварена — курвата на кръвта. Не можеше да се познае.
— Автобусът дойде. Да се връщаме у дома.
Може да беше от студа, от леката промяна в натиска върху леглото или пък от малките шумове, които изпъкваха ярко в нощта, но когато Сони Шарма се събуди, знаеше, че Рафа не е до нея. Сексът се бе случил почти като незначително допълнение на преживяванията от вечерта — беше повърхностен и като че ли по навик. „Върни се с мен в клуба ми“, бе ѝ казал той и тя може би трябваше да се заслуша по-добре в думите му. Така щеше да долови предупреждението в тях. В клуба имаше много мъже — някои от тях бяха пияни, повечето надаваха силни викове и ревяха от смях — които се забавляваха свободно на собствената си територия, оглеждаха я от главата до петите, измерваха я и я преценяваха, а към Рафа отправяха лукави погледи и многозначителни повдигания на веждите. Мъже, които бяха свикнали да гледат на нещата като на своя собственост. След това пристигна новината за сделката — нови права за добиване на суровини, някаква нова територия, която не просто изличи мрачното настроение на Рафа от бара, а и го засили в противоположната посока: от него сякаш струеше златна светлина. Целият клуб беше негов. Купуваше питиета на всички; всички му бяха приятели. „Пийте, пийте, пийте!“ Силен смях, шеги, тупане по гърба; грубовати поздравления и гордост. А тя се превърна в негов трофей. Победителят получаваше наградата. Ръката му остана обвита около нея през цялата вечер, чак до малките часове на нощта. Клубът на собствениците на професионални отбори по хандбал не беше безопасно място, но тя реши да остане.
Очите я боляха, ставите ѝ сякаш пулсираха и чувстваше тялото си изсушено като повърхността на Луната. Какво ли щеше да е, когато след няколко часа лети на кораба с махмурлук?
Колко беше часът? Пет и дванайсет сутринта. Слънчевата светлина се просмукваше и оцветяваше хоризонта в индигово. Трябваше да побърза — да си събере нещата, да се приготви. Къде беше Рафа? Не беше в спалнята, нито в банята, нито в офиса или широкия хол, през който тя премина на пръсти, както беше гола. Въздухът още миришеше на чисто и на изпрано. Завари го седнал на един стол на тесния балкон, наведен над ръба. Единственото, което си беше сложил — напук на етикета на клуба — беше спътникът му, който се носеше над рамото му. Беше обърнат с гръб към нея и говореше с тих глас — разговор, който не беше за чужди уши. Но тя трябваше да го чуе.
— Но Робсън е в пълна безопасност. Кълна ти се. В Бога и в майка му. Робсън е в безопасност, Луна — също; Боа Виста няма от какво да се бои. Не искам да се стига до разправии между двама ни. Помисли си за Луна. Тя ще се окаже хваната по средата на кавгата ни. Върни се. Върни се в Боа Виста, корасао. Обеща ми, че си тръгваш само за малко. Върни се. Знаеш, че тук не става въпрос за децата. А за мен…
Голата, боса Сони се обърна, като не спираше да трепери от многото изпит алкохол и предателството, което беше очаквала, но от което все пак я заболя. След това се върна в спалнята, облече се, събра нещата си и напусна Луната завинаги.
Когато моментът настъпи, Адриана изгони Пауло от собствената му кухня. Той беше личният ѝ готвач — бе изучил техниките и вече беше принтирал бутилката, марлята, капака и буталото. Но никога не го беше приготвял, опитвал или дори помирисвал. Адриана беше. Пауло излезе от помещението с тромави, неохотни стъпки. Ароматът се понесе през вентилационната система на имението. Какво беше това?
Май беше кафе.
Прислужниците се бяха наредили и чакаха пред кухнята на Пауло. Какво правеше сеньора Корта? Тя измерваше количеството. После сложи водата да заври. После я свали от котлона и започна да брои. След това я изля върху кафето от внимателно преценена височина. Защо? „За да може сместа да диша“, каза им Пауло. След това щеше и да го разбърка: вкусът се разгръщаше едва след като сместа влезеше в допир с кислород. След това щеше да изчака. „Как мирише?“, попитаха го. „Като нещо, което за нищо на света не бих изпил.“ „А какво прави сега?“ „Продължава да чака.“ Приготвянето на кафе беше ритуал.
Адриана натисна буталото. Във френската преса се появиха няколко глътки кафеникава течност. Една чаша.